Мери Рено - Персийското момче

— Александър, — каза Пердикас. — македонците са отвън. Всички войници… Те… Те искат да те видят. Казах им, че е невъзможно, че ти си твърде зле. Мислиш ли, че ако пусна вътре само неколцина, някъде около двадесет, като представители на останалите, мислиш ли, че ще можеш да понесеш това?

Очите му се отвориха широко. Той започна да кашля. Докато държах кърпата за кръвта, той даде заповед с ръка, която означаваше: „Изчакайте, докато стана готов.“ След това каза:

— Всички… Всеки войник.

Нямаше значение къде беше пръстенът. Царят беше тук. Пердикас излезе навън.

Александър се размърда и ме погледна. Преместих възглавниците, за да може да се вдигне и да се подпре на тях. Някой отвори тайната задна врата, през която да излизат войниците, след като минеха покрай леглото. Техните шепнещи гласове се приближиха. Певкестас ме погледна приятелски и направи леко движение с глава. Той винаги се беше държал любезно с мен. Така че го разбрах. Обърнах се към Александър:

— Ще се върна след това — казах му, и излязох през задната врата.

Те бяха дошли да се сбогуват с него като войници със своя генерал, като македонци със своя Цар. Сега, преди края, те имаха право да го видят само техен, а не с персийското му момче, което стоеше по-близо до него от всички тях.

От нишата, където стоях незабелязан, ги наблюдавах докато излизаха един след друг — река от хора, която си мислех, че никога няма да свърши. Те плачеха или говореха с прегракнал шепот. Или просто изглеждаха зашеметени, сякаш току-що бяха научили, че на другия ден слънцето няма да изгрее.

Минаха часове, преди да преминат всичките покрай него. Денят прехвърли обед. Чух някой да казва:

— Той ме поздрави с очите си. Той ме позна.

Друг рече:

— Той веднага разпозна кой съм аз. Опита се да се усмихне.

Един млад войник подсмъркна:

— Той ме погледна и аз си казах: „Светът се руши“. — А един ветеран отвърна:

— Не, момче, светът продължава. Но единствено боговете, знаят накъде.

Най-сетне те престанаха да излизат. Промъкнах се обратно в стаята. Александър лежеше, както го бях оставил. През цялото това време, той беше държал е последни сили очите си към тях, за да не позволи някой да мине, без да го е поздравил с поглед. Сега приличаше на мъртвец — чуваше се единствено тежкото му, конвулсивно дишане. Те изцедиха и последните му капки живот, си помислих, и не ми оставиха нищо. Дано душите им бъдат осъдени на вечно скитане.

Повдигнах го с една ръка и дръпнах възглавниците така, че да може да легне удобно. Той отвори очи и се усмихна. Разбрах, че техния дар, без значение какво му струваше, бе това, за което той би отправил молитва към своя Бог-пазител. Нима можеше да ми се свиди това? Преглътнах и забравих яда си.

Генералите бяха стояли встрани, докато войниците минаваха покрай него. Птолемей избърса очите си. Пердикас се приближи до леглото.

— Александър. Когато те приемат сред боговете, кога искаш да ти отдадем божествени почести?

Не мисля, че Пердикас очакваше някакъв отговор. Просто искаше, ако можеше все още да бъде чут, и да направи един дар на последна почит, както чувстваше, че е справедливо. Но Александър го чу. И отново дойде при нас, сякаш излизаше от дълбока вода. Усмивката не го беше напуснала. И прошепна:

— Когато сте щастливи.

После затвори очи и се върна там, където беше.

Целия ден той лежа на високите възглавници между позлатените демони с разперените криле.

Целия ден генералите влизаха и излизаха.

Късно привечер доведоха Роксана. Детето в нея вече бе пораснало. Тя се хвърли върху него и започна да се удря по гърдите и да скубе косата си, оплаквайки го, сякаш той бе вече мъртъв. Забелязах, че клепачите му се сбръчкаха. Не се осмелих да говоря с нея, защото бях виждал пълния й с омраза поглед. Затова прошепнах на Певкестас:

— Той може да чува. Това му причинява болка. — И те накараха евнусите й да я отведат навън.

Понякога успявах да го събудя, за да пие вода. Понякога той изглеждаше така, сякаш вече бе в предсмъртен сън и не помръдваше дори и за мен. Въпреки това аз чувствах присъствието му и инстинктивно разбирах, че и той чувства моето. Казах си: „Няма да моля небесата за някакъв знак от него. Нека не бъде обезпокояван от любовта ми. Нека разбере за нея само ако на Бог му е угодно. Защото любовта е живот за него и той никога не се отвърна от нея.“

Падна нощта и лампите бяха запалени.

Птолемей стоеше до леглото и гледаше надолу. Сигурно си го припомняше като дете в Македония. Певкестас влезе в Спалнята и каза, че той и няколко приятели отиват на нощно бдение в светилището на Серапис 105 105 Серапис — бог на подземното царство, главен бог в елинистическия Египет. Култът му е създаден през IV в. пр.Хр. с цел да има общ бог за всички поданици на Птолемеите (гърци и египтяни). Първите го отъждествявали със Зевс и Аид, а вторите — с Озирис. — Бел. прев. . Александър беше донесъл култа към този бог от Египет Той е въплъщение на възкръсналия Озирис. Те искаха да попитат неговия прорицател дали Богът ще излекува Александър, ако го занесат в храма.