Мери Рено - Персийското момче

Подпряхме го на големи възглавници, но продължавахме да чуваме стърженето в дъха му. Ако искаше нещо, той разговаряше с мен без глас, както правеше, когато раната беше прясна. Знаеше, че аз единствен ще го разбера.

След малко в стаята влезе Пердикас, за да му каже, че офицерите са във вътрешния двор и чакат заповеди. Александър даде знак да ги доведат. Те препълниха огромната Спалня. Той ги поздрави с ръка. Видях го, че събира дъх, за да говори, но вместо това се закашля и изплю кръв. Даде им знак, че са свободни, и те излязоха. Той притисна с ръка гърдите си, едва когато и последният от тях излезе.

Тогава генералите без негово разрешение доведоха няколко лекари. Дойдоха трима. Колкото и да беше слаб, те се страхуваха от него, защото знаеха за съдбата на Главкос. Но той мълчаливо изтърпя пръстите им, с които го опипаха по гърдите и около раната. Изтърпя и ушите им, докато го преслушваха. Наблюдаваше ги внимателно, докато те си разменяха погледи. Когато донесоха някаква отвара, той я изпи и заспа. Единият от тях остана до него, така че и аз успях да си почина час-два. Той щеше да има нужда от мен и от моето внимание през нощта.

В първите часове на тъмнината треската го обхвана по-силно от всякога. Те вече нямаха намерение да го оставят само на мен. Трима от Почетната конница го пазеха. Един от лекарите трябваше до стои до него, но Александър протегна ръка и хвана моята. Лекарят си замина.

Беше много дълга нощ. Приятелите му дремеха на столовете си. Александър кашляше и храчеше кръв, но после заспа за малко. Някъде около полунощ устните му се размърдаха. Наведох се да го чуя.

— Не я махайте от там — каза той. Огледах се из стаята, но не видях нищо. — Змията — прошепна той и посочи към един тъмен ъгъл. — Никой да не я закача. Тя е изпратена.

— Никой няма да я докосне — казах аз, — под страх от смъртно наказание.

Той заспа отново. В един момент прошепна:

— Хефестион.

Очите му бяха затворени. Целунах го по челото и не казах нищо. Той се усмихна и продължи да спи.

На сутринта ме позна и знаеше къде се намира. Дойдоха генералите и застанаха край леглото. Из цялата стая можеше да се чуе задавеното му дишане. Той ги огледа един по един. Разбираше достатъчно добре какво значи всичко това.

Пердикас се приближи до главата му и се наведе към него.

— Александър. Всички ние молим боговете да те запазят за много години. Но ако тяхната воля е друга, на кого ще оставиш царството си?

Той насили гласа си, за да проговори високо. Започна да произнася — винаги съм бил убеден в това — името на Кратер. Но дъхът му изневери и той завърши без глас. Пердикас промърмори на останалите:

— Той казва: „На най-силния“. Кратерос, кратеротатос 104 104 От гръцки кратерос — силен, могъщ. Кратеротатос — най-силен. — Бел. прев. . Две думи, звучащи почти по един и същ начин, дори значението съвпадаше с името. Кратер, на когото той винаги бе вярвал безрезервно, бе на път към Македония. Убеден съм, че той искаше да го остави като регент на своето неродено дете. Дори като Цар, ако детето бъде момиче или ако умре. Но Кратер беше много далеч от Вавилон. А тук никой не би застанал на негова страна. Тук неговата кауза беше ничия.

Нито пък беше моя. Какво значеше Македония за мен, какво ме интересуваше кой ще я управлява? Погледнах единствено към Александър, за да видя дали не е ядосан. Но той не беше чул Пердикас. Нищо друго нямаше значение за мен, стига той да беше спокоен и да се чувстваше добре. Ако кажех какво съм чул, те можеха да ме отстранят от него.

Не казах нищо.

След малко Александър даде знак на Пердикас. После извади от пръста си пръстена с царския печат, на който бе гравиран Зевс на трона и му го даде. Той си избра заместник за времето, докато е твърде зле, за да управлява. Но този жест не значеше нищо повече.

Докато седях тихо до леглото му, просто като персийското момче, забелязах, че генералите започнаха напрегнато да се споглеждат. Те мислеха за политиката и властта и хвърляха под око погледи към пръстена.

Той ги видя. Очите му се взираха в далечината, но в един миг те се размърдаха и аз знам, че той ги видя. Наведох се към него с една влажна кърпа. Реших, че е видял достатъчно. А той ме погледна така, сякаш и двамата имахме обща тайна. Сложих ръка, върху неговата. Върху пръста му имаше бяло петно — там, където пръстена бе скривал слънцето.

В стаята цареше гробна тишина — чуваше се само учестеното му дишане. Изведнъж чух отвън някакво силно раздвижване — шепота на много гласове. Птолемей излезе да види какво става. След малко се върна, и тогава Певкестас също излезе. След това и останалите ги последваха. Но не след дълго всички отново влязоха вътре.