Мери Рено - Персийското момче

— Защо не ми докладвахте по-рано? Изгубихме напразно половината от нощния преход. Докато стигнем до водата ще стане пладне. Защо ме оставихте да спя?

— Александър, — казах аз, — ти сънуваш. Това не е пустинята.

— Поставете охрана на конете. Мулетата може да ги оставите. Буцефал в безопасност ли е?

Погледът му блуждаеше и ме отмина, без да ме забележи. Намокрих една гъба в ментова вода и навлажних лицето му.

— Александър, аз съм Багоас. Така по-добре ли е? — Той ме дръпна внезапно за ръката и продължи:

— Вода ли? Да не си полудял? Няма достатъчно вода за войниците!

Треската му се беше засилила и то в часа, когато обикновено спадаше. Наклоних стомната към чашата. Беше изпразнена наполовина и течността не беше бистра, а тъмна. Това беше вино. Някой беше влизал, докато съм спал.

Опитах се да овладея гласа си и казах тихо:

— Александър, кой донесе виното?

— Менедас пи ли вода? Дайте първо на него — той има треска.

— Всички имаме вода. — Излях стомната и я напълних от голямата кана за вода. Той пи жадно. — Александър, кажи ми кой ти даде виното?

— Йолас — Това беше името на царския виночерпец. Истина е, че Александър не беше на себе си и е напълно възможно да го е казал просто така. Но Йолас беше брат на Касандър.

Излязох навън, за да попитам дежурния роб, но го заварих заспал. Не бях помолил никой от тях да служи денонощно, както правех аз. Оставих го да спи, за да не би да избяга от наказанието си, след като разбере какво се е случило.

Александър се въртя неспокойно до сутринта. Треската не го отпусна, както обикновено по това време. Когато го занесоха до дворцовия олтар и поставиха чашата за възлиянието в ръката му, тя толкова силно трепереше, че половината от елея се разля, преди да успее да възлее. Тази промяна настъпи, откакто той пи виното. Мога да се закълна, че преди това бе започнал да се оправя.

Разпитах роба, но и той не знаеше нищо. Сигурно бе спал непробудно няколко часа. Изпратих заповеди в домакинството да го наложат с бич с оловни топчета. Телохранителите от нощната смяна също не знаеха нищо, или поне така казаха. Нямах власт да наредя да ги подложат на разпит. Помещенията на банята се охраняваха по-трудно от Спалнята. Сигурно някой се беше промъкнал откъм реката.

Денят бе горещ като пещ. Александър пожела да го занесат под сенчестите дървета до фонтана от порфир. Ако подухнеше случайно лек бриз, единствено там човек можеше да го усети. Бях оставил в един малък летен павилион всичко, от което той можеше да има нужда. Докато го нагласявах на леглото, дишането му привлече слуха ми. То беше сипкаво — нещо, което го нямаше преди.

— Багоас, можеш ли да ме повдигнеш малко? Нещо ме стяга тук. — Той се хвана отстрани.

Александър лежеше гол под чаршафа. Беше поставил ръката си върху раната от малийската стрела. Мисля, че това бе моментът, когато за първи път разбрах.

Донесох няколко възглавници и го подпрях с тях. Всяко отчаяние щеше да бъде истинско предателство, докато той се бореше. Той не трябваше да го почувства нито в гласа ми, нито в ръцете ми.

— Май не трябваше да пия виното. Вината е само моя, аз те помолих за него. — Той се задъха дори от тези няколко думи и отново притисна ръката си върху раната.

— Александър, аз не съм ти давал никакво вино. Можеш ли да си спомниш кой го остави?

— Не, не. То си беше там. Само се събудих и пих.

— Йолас ли го донесе?

— Не знам. — Той затвори очи.

Оставих го да си почива и седнах на тревата Плътно до него. Но той си отдъхваше, за да може отново да говори. Малко по-късно попита за Началника на телохранителите. Отидох и го извиках.

— Обща заповед — каза Александър. — Всички офицери от командир на отряд нагоре да се съберат… във вътрешния двор… и да чакат… заповеди.

Тогава разбрах, че и той е започнал да се досеща.

Няма да има никакво сбогуване, си мислех, докато веех ветрилото от палмови листа, за да го разхлаждам и да пропъждам мухите. Той никога няма да се предаде. И аз също не трябва да го правя.

Една лодка с негови приятели пресече реката: искаха да разберат как се чувства. Пресрещнах ги, за да ги предупредя, че се задъхва когато говори. Когато те се приближиха към него, той каза:

— По-добре е… да се върна… в двореца. Извиках носачите. На малкото корабче около него се събра цяла тълпа. Той се огледа наоколо и прошепна:

— Багоас.

Отдръпнаха се, за да ми направят място.

Занесоха го в Спалнята, където крилатите позлатени демони пазеха огромното легло. Много отдавна, в един друг живот, аз го бях приготвял за един друг Цар.