Мери Рено - Персийското момче

Няколко дни по-късно приятелите му казаха, че след всички тези триумфи той самият още не е празнувал победата си над косеите. (Сега тези племена бяха изцяло подчинени и го приеха за свой цар, така че Александър дори взе няколко хиляди от тях в армията си.) Толкова време мина, казаха те, от последния комос 102 102 Комос (от старогръцки) — пир, гуляй, надпиване. — Бел. прев. . А и празникът на Херкулес наближаваше.

Те не му мислеха злото. Дори и най-лошите от тях търсеха само благоразположението му. Те просто искаха да го дарят с една безгрижна вечер, да го накарат да си спомни славата си и да забрави мъката. Уви, боговете могат да направят това, което искат по всякакъв начин.

Александър оповести празненството, заповяда да се извършат жертвоприношения на Херкулес и раздаде на войниците безплатно вино. Комосът започна при залез слънце.

Беше непоносимо гореща вавилонска нощ и всички изнемогваха от задух и се обливаха в пот. Те скоро привършиха с храната. Заедно с приятелите му бях замислил една малка изненада за него — един танц с македонци и персийци, по четирима от всяка страна. Първо — имитация на война, а после — на приятелство. Бяхме голи, като изключим шлемовете и хитоните, или панталоните. Александър хареса танца, повика ме да седна до него и започнахме да пием заедно от златната му чаша.

Лицето му беше зачервено. Нищо чудно при тази горещина и изпитото вино. Но в очите му видях някакъв блясък, който не ми хареса. Бях изтрил набързо потта си, но продължавах да съм задъхан от танца. Ала, когато той ме прегърна, усетих, че тялото му гори.

— Александър — викнах аз през шума, — ти имаш треска.

— Не се тревожи. Само лек пристъп. Ще отида да си легна след песента за несподелената любов.

Не след дълго те взеха факлите и излязоха да пеят навън в градините, и да вдъхнат първата хладина на нощта. Измъкнах се от залата и отидох в Спалнята, за да проверя дали всичко е приготвено. Зарадвах се като чух, че пеенето постепенно заглъхва. След малко той влезе вътре. Ако бяхме само двамата, щях да му кажа: „Хайде да се мушнем в леглото и да не се мотаем.“ Но пред домакинството аз винаги съблюдавах правилата. Пристъпих напред, за да взема диадемата. Робата му беше мокра от пот и видях, че потрепери.

— Само ме избърши — каза той, — и ми намери нещо малко по-топло.

— Господарю, — отвърнах аз, — нали няма да излизате отново?

— Медий е организирал една малка веселба — само за стари приятели. Обещах да се отбия.

Погледнах го в очите с настойчива молба, но той се усмихна и поклати глава. Александър беше Великият Цар и решенията му не можеха да бъдат оспорвани пред домакинството. Докато го бършех, погледът ми се спря върху поставките с портретите. Защо „ти“ не си тук сега, му казах на ум, когато можеш да бъдеш полезен и да му кажеш: „Не ставай глупав. Ти ще си легнеш, дори ако трябва да те накарам насила. Багоас, върви и кажи на Медий, че Царят не може да дойде.“

Ала портретите запазиха позата на герои. И Александър тръгна, облечен в гръцката си роба от тънка вълна заедно, с няколко факлоносци надолу по големия коридор с фриза на лъвовете.

— Всички можете да се оттеглите — казах на останалите. — Аз ще остана да изчакам Царя. Ще наредя да ви извикат, ако има нужда от нещо.

В спалнята имаше диван, на който спях, когато закъсняваше. Влизането му винаги ме събуждаше. Луната се издигаше все по-високо в небето пред отворените ми очи. Когато Александър се върна, петлите вече пееха.

Изглеждаше разгорещен и уморен, и вървеше несигурно. Не беше спирал да пие от залез слънце до изгрева. Но затова пък беше в много приятно настроение и похвали моя военен танц.

— Александър, — казах аз, — много съм ядосан. Виното е вредно, когато имаш треска. Ти самият си го казвал.

— О, но тя премина. Казах ти, че не е нищо особено. Днес ще си наваксам съня. Ела с мен в банята. Цяла нощ стоиш с тези дрехи.

Първата светлина на деня надникна през замрежените прозорци и птиците запяха. Банята ме освежи и ме налегна дрямка. Сложих го да си легне, и спах непробудно почти до вечерта.

По залез слънце отидох тихо в спалнята. Той тъкмо се беше събудил и се въртеше неспокойно в леглото. Приближих се и докоснах челото му.

— Александър, ти гориш!

— Нищо особено — каза той. — О, хладни ръце. Не ги махай.

— Ще наредя да донесат вечерята тук. Да повикам ли лекар?

Лицето му се намръщи и той дръпна глава от ръцете ми.

— Никакви лекари! До гуша ми дойдоха. Трябва да стана — обещах да вечерям с Медий.