Мери Рено - Персийското момче

Първите дни на лятото бяха отминали и навсякъде беше станало много горещо. Той прекъсна аудиенцията по средата, за да заведе приятелите си във вътрешната стая и да ги почерпи с чаша студена вода, примесена с вино. Нямаше да се бавят дълго и затова не си струваше да се оттегляме и пак да се връщаме. Така че зачакахме зад празния трон и се заприказвахме за дреболии.

Никой не забеляза човека, докато той не се оказа сред нас. Той беше в парцаливи дрехи и по нищо не се различаваше от хиляди други, освен по израза на лицето. Всички ние бяхме невидими за побъркания му втренчен поглед. Преди да имаме време да мръднем, той седна на трона.

Зяпнахме ужасени и не можехме да повярваме на очите си. Тази поличба бе най-ужасна от всички. През цялата история на моя народ такова нещо се е наказвало със смърт като най-тежко престъпление. Неколцина от нас скочиха напред, за да го издърпат, но по-старите се развикаха да не го правим. Ако евнуси освободят трона, това би лишило от смелост и мъжественост царството. Те започнаха да ридаят и да се удрят по гърдите и ние се присъединихме към техните вопли. Това успокоява за малко съзнанието и човек няма нужда да мисли.

По-низшите офицери в другия край на залата се смутиха от шума и скочиха на крака. Те сграбчиха човека и го смъкнаха от подиума. А той се пулеше към тях, сякаш бе озадачен от това отношение към него. Александър излезе от вътрешната стая и попита какво става.

Един от офицерите му каза и посочи човека. Беше обикновен войник, невъоръжен. Ако си спомням добре, беше от племето на уксите 101 101 Укси или еламити — древни племена населявали планинските земи в околностите на Суза. — Бел. прев. . Царят не каза нищо. Предполагам, че уплашените ни викове му бяха казали достатъчно.

Той се приближи към войника и го попита:

— Защо направи това?

Човекът стоеше и мигаше, без следа от уважение, сякаш зяпаше някакъв непознат.

— Ако той е бил изпратен за това — каза Александър, — тогава трябва да разбера кой го е изпратил. Не го разпитвайте преди да дойда.

А на нас той каза:

— Млъкнете. Това е достатъчно. Аудиенцията продължава.

Привърши с назначенията, без да бърза и без да допусне никаква небрежност или нехайство.

Малко преди залез той се качи в стаята, за да смени дрехите си. Сега бяхме във Вавилон и всичко се движеше според церемониала в присъствието на съответните хора. Аз бях този, който държеше Митрата. Разчитайки мислите ми по очите, Александър отпрати останалите веднага, щом етикетът го позволи. После заговори, преди още да успея да го попитам:

— Разпитахме го. Но той не знае нищо, нито дори какво го е довело там. Единственото, което успя да каже, бе, че е видял един хубав стол и седнал на него разбрах, че преди време е бил заплашен с военен съд за някакво неподчинение. Доволен съм, че този човек се оказа побъркан.

Александър говореше хладно и твърдо. Цялата ми кръв се смрази. Тайничко се бях надявал да разбера, че войникът е направил признание за съществуването на заговор, макар че един поглед в лицето му беше достатъчен, за да разбера истината. Истинските предзнаменования са тези, които се появяват непреднамерено.

— Александър — казах твърдо аз, — този трябва да го убиеш.

— Това вече е направено. Такъв е законът. А и гадателите казаха, че трябва. — Той отиде до масичката с каната, напълни една чаша с вино и ме накара да пия. — Хайде, усмихни се заради мен. Боговете ще направят това, което искат. А междувременно ние ще живеем. А те искат и това.

Преглътнах виното като лекарство и се опитах да се усмихна. Заради лятната горещина той носеше тънка бяла роба от индийски плат, която разкриваше тялото му като каменните хитони, които скулптурите извайват. Оставих чашата на масата и се хвърлих да го прегърна. И той както винаги, сякаш грейна отвътре. Струваше ми се, че е неугасим като слънцето.

Когато Александър излезе, огледах портретите от злато, от бронз и от слонова кост, които ме гледаха мрачно от поставките си.

— Остави го на мира! — казах. — Още ли не си задоволен? Ти умря по своя собствена вина, заради неподчинение и лакомия. Не си ли способен да го обичаш толкова, че да му спестиш всичко това? Ако не можеш, тогава го остави на мен, който го обичам повече. — Те всички ме гледаха, без да мигнат и ми отвърнаха: „Да, но аз го разбирах.“

От Гърция пристигнаха още пратеници, натоварени с дарове, сякаш отиваха при своите богове. Те го коронясаха още веднъж със златни маслинови клонки, златни ечемичени класове, златни лаврови листа и златни летни цветя. И днес Александър е пред очите ми, носейки на главата си всяка една от тези корони.