Патрик Куентин - Малко момче в безпътица

Бренсън Фостър запомни деня, когато умря баща му, главно по това, че му позволиха да спи в малкия будоар до спалнята на майка си. Така бе сложен край на нощуването в мансардата на четвъртия етаж, където малкото момче лежеше упорито будно, тъй като се боеше от враждебния мрак и сърцето му се късаше от несправедливостта на възрастните, разделяща го от неговата майка, която го боготвореше и глезеше. Баща му беше виновен за това заточение, но сега вече го нямаше неговото мъчително присъствие, чиито черни мустаци миришеха на вода за зъби и на яйца за закуска.

Смъртта на бащата донесе на Бренсън не само удобство, но и отърсване от страха, който го преследваше от осмия му рожден ден. Въпросът за пращането на момчето в пансион бе отпаднал. Майката на Брени със сълзи на очи потвърди това, когато го целуваше за лека нощ и го загръщаше под приятната топлота на пухения юрган.

— Сега ти си стопанинът на къщата, миличкото ми. Трябва да останеш да помагаш на бедната си майка в управляването на това глупаво старо девическо училище.

На обърканата, зашеметена Констанс Фостър сигурно и през ум не й минаваше, че това страстно боготворене може да навреди на нейния почти деветгодишен син. През 1915 г. в малките английски курорти не бяха чували за болезнена любов между майка и син. Дори името на д-р Зигмунд Фройд 1 1 Зигмунд Фройд (1856–1939) — австрийски невропатолог и психиатър, създател на теорията за психоанализа. В случая става дума за застъпваната от него теория за Едиповия комплекс — психическо състояние, проявяващо се в невръстна възраст, при което момчетата обичат силно майките си и мразят бащите си. Води названието си от гръцкия митологичен герой Едип, син на тиванския цар Лай, който заповядал да го захвърлят още като младенец в планината Китерон, понеже му била предсказана смърт от ръката на сина му. Прибран и отгледан от овчари; по-късно Едип, без да знае, убил баща си, станал цар на Тива и се оженил за майка си. Като разбрал истината, избол очите си и отишъл в изгнание. — Б.пр. не беше известно в Оуклонското девическо училище в Литълтън-он-Сий. След загубата на съпруга си на мисис Фостър й изглеждаше съвсем естествено майка и син, споделящи една и съща скръб, да се привържат още повече един към друг.

След погребението, на което хриптящият глас на свещеника предаде мустаците на вечен покой, настаниха леглото на Брени за постоянно в малката стаичка до тази на майка му. Мансардите, твърдеше мисис Фостър, са опасни във военно време. Оттогава лягането стана вече удоволствие, а не ужас за Брени. Той можеше да чете докогато си искаше и щом майка му се качеше горе, чуваше тихите й движения през леко открехнатата врата и се унасяше в блаженство, успокоен от топлата й близост. А когато майка му се чувствуваше неразположена, което често се случваше, защото мисис Фостър се смяташе за жена с крехко здраве, и безпокойството му за нея ставаше болезнено нетърпимо, той се вмъкваше на пръсти в стаята й, за да се увери, че слабото, скъпо тяло в леглото наистина е живо и диша.

Почти всеки ден от този нов живот му носеше някаква голяма или малка радост. След смъртта на баща му по-големите момичета се отнасяха много внимателно към едничкия син на тяхната директорка, а по-малките му станаха почтителна аудитория, пред която той можеше да се перчи като единствения мъж в цяла къща жени. И като символ на важността му получи разрешени, да ползува неограничено главната стълба, строго забранена за слугините, за ученичките и дори за учителките на долните класове.

Всеки блажен ден стигаше връхната си точка вечерта, когато, вместо да вечеря с всички в училищната трапезария, пиеше лек чай, усамотен с майка си в някогашния кабинет на баща му. Оскъдната военновременна дажба често се подсилваше с варено яйце, кутия сардели или някакъв подобен деликатес.

Гледайки го с полуумилна, полугузна усмивка как лапа всички тия лакомства, майка му си мърмореше:

— Зная, че във военно време това е неприлично от моя страна, но момче, което расте, има нужда от такива неща.

За щастие на финансите на Оуклонското училище тя не мислеше същото за четиридесетте или петдесет момичета, които растяха под нейните грижи.

Средата на третия срок мина за майка и син като идилия. Мисис Фостър изглеждаше по-хубава от всякога във вдовишкия си траур, който придаваше печален вид на кротките кестеняви очи и подчертаваше неземната бледост на нежната й кожа.