Менелаос Лундемис - Едно момче брои звездите

Вятърът духаше като циганин. Сякаш се бе заел да разпали някъде огромен огън, за да стопли света. Защото светът мръзнеше. Мръзнеше светът през тази есен. Мръзнеше като грешник. Мръзнеха и къщите на този град. Те бяха се сгушили там горе, в скута на планината, още от стари времена и сега бяха се разкаяли. Но беше много късно. Вече бяха станали град. Лесно ли се вдига и се премества цял един град?

Но да си признаем и истината, студът нямаше право да довтаса толкова рано. И вечният календар дори не беше съгласен с такова нещо. Студовете трябваше да дойдат много по-късно. Водата замръзваше и реките се сковаваха. А това беше работа на ветровете през зимата. Но през месец септември тези неща не бяха редни… Та по това време ветровете са още топли. Ухаят на зрели плодове, не носят облаци със себе си и са лекокрили като боси момчета.

Ето като това босоного момче, което тича тази вечер по пътя, който води към града. То тича, защото зъзне и защото вятърът го блъска като някаква малка дрипа. Името му е Мельос, но това не е важно, защото никой не го пита. Ето сега то върви по широкия път с акации, който разделя града на две части. Хубав е този път. През лятото ухае силно от акациите и градините, които се простират край него. Всяка неделя дори го поливат с вода с един пробит варел, натоварен на двуколка, за да не се прашат роклите на момичетата. Хубав навик… Защото иначе момичетата може би нямаше да излизат на разходка, а тогава каква прелест би имало едно шосе!

Босото момче сега е стигнало до моста, където пътят се среща и се кръстосва с реката. Оттук ще мине то и ще потъне сред сивите квартали по този стар мост, чиито основи треперят от бързоструйните води. Тази река от утре ще влезе в малкия му живот. Защото по-надолу тя напоява младите тополи, които обграждат двора на училището. Тя струи и обикаля белоснежната сграда, опасвайки я като син пояс. Оттук се вижда добре червеният покрив на училището, двете колони, изправени пред входа, и широките му прозорци. Колко хубаво ще бъде там вътре от утре!… Момчетата ще имат право да носят фуражка на главата си с емблема кукумявка 1 1 Кукумявка — символ на мъдрост за гърците. Б.пр. и ще говорят важно-важно.

Това училище приличаше напълно на училището от неговите мечти. Също така се белееха стените му, така блестяха и прозорците му през самотните нощи. Такова го виждаше той в сламената си постеля…

Кое беше това момче? Ами че кое друго, освен Кривия. То още усещаше на езика си неприятната стипчивост на самотата, с която бяха го напоили страниците на една друга книга… „Заоблачава се“, но тя сега вече е останала назад. Кривия сега е голям. Скоро лицето му ще се покрие с мъх. Точно три години изминаха оттогава. Момчето порасна, порасна и стана по-бледо, но не наддаде на тегло. То изстрада още много и не вкуси никаква радост. През всички тези години то търсеше топлота. За хляба си заплати твърде рано с пот, която миришеше още на мляко. Ето кое беше това момче. Кривия от старата книга, който не намери селото с радостните деца, защото облаците, подир които той тичаше, бяха волни и непрекъснато бягаха.

Какво прави той впрочем през всички тези години? Нищо. Трупаше знания и горчивини. Искаше да стане добър човек, но не знаеше как? Търсеше Майково, но пътищата го заблудиха. Какво можеше да прави впрочем? Един ден дълго блъска главата си над това. Блъска я, въртя я, тъй както циганите въртят плетените кошници, и най-после реши: ще се сприятели с книгите. В тях ще потърси онова, което възрастните криеха ревниво зад мустаците си. Ще се сприятели с картинките и с приказките, които тези мънички дядовци — книгите, седнали на колената ти, разказват просто и без молби.

Но в селото, гдето бяха го взели ратайче, нямаше книжарници. Затова трябваше да помоли някой от онези чичовци, които слизаха в града и продаваха царевицата си, да му донесе една книжка. И един ден това стана. Той помоли един такъв старик, сложи в ръката му две-три монети и му каза: „Моля ти се… ако намериш там, дето отиваш, някоя книга, в която да се разправят хубави приказки, купи ми я. Нали ще ми я купиш, много те моля…“

Дядката сложи монетите на дланта си, попипа ги с пръст, обърна една, за да й види опаката страна… поглади мустаците си… и му ги върна. „Вземи си ги — му каза той. — Ако книгата разказва хубави приказки… ти ще ми ги разправиш и така ще се разплатим. Ако ли пък не са хубави… ще ти отрежа едното ухо. Съгласен ли си?…“