Айзък Азимов - Грозното малко момче

Едит Фелоус приглади работната си престилка, както правеше винаги преди да отвори вратата със сложния заключващ механизъм. После прекрачи невидимата граница, която разделяше реалния свят от нереалния . Носеше бележник и молив, макар вече да не си водеше бележки, с изключение на случаите, за които смяташе, че непременно трябва да докладва.

Този път тя донесе и куфар. („Игри за детето“ — усмихна се на пазача, който отдавна дори не си и помисляше да я разпитва. Само й направи знак да продължи.)

И този път, както винаги, грозното малко момче я усети и се спусна към нея:

— Госпожице Фелоус… госпожице Фелоус… — извика то, като сливаше думите в неясни звуци.

— Тими — тя прокара ръка по рошавата му, кестенява коса, която покриваше плътно малката, неправилно оформена глава на детето. — Какво се е случило?

— Ще дойде ли Джери да си играем пак? Съжалявам за онова, дето стана.

— Сега вече няма значение, Тими. Затова ли си плакал?

— Не само затова, госпожице Фелоус — той сведе поглед. — Аз пак сънувах.

— Същия сън ли? — младата жена присви нервно устни. Разбира се, онази история с Джери е станала причина сънят да се върне отново.

Малкият кимна в знак на потвърждение и понечи да се усмихне. А когато устните му се разтягаха в широка усмивка върху силно издадената челюст, се виждаха прекалено едрите му зъби и се набиваха на очи.

— Кога ще стана толкова голям, че да отида там, госпожице Фелоус?

— Скоро — промълви тя, а сърцето й се късаше от мъка. — Скоро.

Жената позволи на детето да я хване за ръка и се зарадва на допира от грубата, суха кожа на дланта му. Тими я поведе през трите стаи, които представляваха Първо отделение на „Стаза“ — наистина доста удобно отделение, но все пак то си оставаше неизменен затвор за грозното малко момче в продължение на всичките тези седем години (седем ли станаха?) от неговия живот.

Детето я водеше към единствения прозорец с изглед към храсталаците в реалния свят (скрит сега от нощта), от който ги отделяше ограда с изписани забрани за влизане в „Стаза“.

— Ето там навън, госпожице Фелоус — опря детето носле о стъклото.

— Има и по-приятни места. По-хубави места — каза тя тъжно, загледана в нещастното, мъничко, затворническо личице, чийто профил се очертаваше ясно на фона на тъмнината отвън. Челото му бе плоско, силно наклонено назад, а косата му падаше на гъсти кичури отгоре. Тилната част на черепа бе изпъкнала и от това главата на детето изглеждаше огромна и тежка. Масата й сякаш повличаше цялото тяло напред и го прегърбваше. Костните наслоявания над очите му вече изпъваха кожата. Голямата му уста бе издадена много повече от широкия, сплескан нос. Брадичка почти не се забелязваше, само долната челюст се спускаше плавно надолу и назад. Детето бе дребно за годините си, а късите му крачета бяха криви.

Тими бе много грозно малко момче, но Едит Фелоус го обичаше от все сърце.

Той не виждаше нейното лице, затова младата жена не се постара да прикрие печалното потрепване на устните си.

Те не биха могли да го убият. Тя ще направи всичко, за да им попречи. Каквото и да е необходимо. Жената решително отвори куфара и започна да изважда дрехите, които бе донесла.

Едит Фелоус прекрачи за пръв път прага на официално регистрираната компания „Стаза“ преди малко повече от три години. По това време тя нямаше ни най-малка представа какво се върши тук. Никой нищо не знаеше, освен онези, които работеха за компанията. Но един ден след нейното пристигане новината гръмна по целия свят.

Преди това компанията бе дала обява, че търси жена, която има познания по физиология, опит в областта на клиничната химия и обича деца. Едит Фелоус бе сестра в родилно отделение и смяташе, че отговаря на тези изисквания.

Джералд Хоскинс, чието име бе изписано на табелката върху бюрото му заедно с титлата „доктор“, потърка с палец едната си буза и изгледа изпитателно младата жена.

Тя се вцепени под втренчения му поглед и усети, че мускулите на лицето й (с леко асиметричен нос и с малко нещо по-дебели вежди, отколкото би трябвало), започнаха да играят.

„И той не е кой знае какъв красавец — помисли си тя засегната. — Пълнее, оплешивява, а тези присвити устни му придават начумерен вид…“ Но заплащането, за което стана дума, бе доста по-високо от предположенията й, затова тя изчакваше.

— Наистина ли обичате децата? — запита Хоскинс.