Айзък Азимов - Грозното малко момче

Едит положи доста усилия, за да му покаже как да поеме чинийката и да я поднесе към устните си. Детето се дърпаше, но вече й позволяваше да го докосва, без да крещи.

Уплашените му очи не се откъсваха от нея нито за секунда. То я дебнеше, дебнеше да улови едно-единствено погрешно движение. В един миг тя осъзна, че се старае да го успокои. Опитваше се бавно, много бавно да го помилва по косата, като му даваше възможност да следи всеки сантиметър от движението на ръката й, да види, че нищо не го заплашва.

И за миг успя да го погали. Започна и да му говори тихо, мило. Знаеше, че то няма да разбере думите, но се надяваше гальовният й тон да го успокои:

— Решила съм да ти покажа как да ползваш тоалетната, банята. Мислиш ли, че ще се научиш?

Детето отново започна да нарежда някаква фраза с много цъкания.

— Може ли да те хвана за ръка? — жената протегна своята, а малкият я изгледа и бавно посегна към нея. — Точно така.

Пръстите на момчето се доближиха на около два сантиметра от нейните и точно тогава то отдръпна рязко ръката си. Не посмя да я докосне.

— Така да е — реагира спокойно жената. — После ще опитаме отново. Искаш ли да седнеш тук? — тя потупа дюшека на леглото.

Занизаха се часове, а напредък в работата на медицинската сестра почти нямаше. Тя не успя да го научи за какво е банята, нито пък леглото. Когато му се приспа, то просто легна на голия под, а после с бързо движение се търкулна под леглото.

Едит се наведе да го види, а в очите на детето присветна някаква искра, то отново зацъка с език.

— Добре, щом там ти е по-сигурно, спи под леглото.

Затвори вратата на спалнята и се отправи към кушетката, сложена за нея в по-голямата стая. По нейно настояване над кушетката опънаха импровизиран балдахин. „Тези глупави мъже ще трябва да сложат в стаята едно огледало, един по-голям шкаф и отделна баня, щом искат да нощувам тук“ — помисли си тя.

Не можеше да заспи. Все се напрягаше да чуе евентуални звуци от съседната стая. То не би могло да излезе оттам, нали? Стените са отвесни и недостъпно високи, но ако то се катери като маймуна? Е, Хоскинс каза, че и най-отгоре има уреди за наблюдение.

Дали това същество не е опасно? Дали не би могло да я нарани?

Сигурно Хоскинс е имал предвид друго. Иначе нямаше да я остави тук сама, ако…

Опита се да се присмее сама на себе си. Та това е само едно три-четиригодишно дете. И все пак тя не бе успяла да му изреже ноктите. Ако я нападне със зъби и с нокти, докато тя спи…

Дишането й се учести. О, глупости, но все пак…

Напрегна слух до болка и този път чу шум от спалнята.

Момчето плачеше.

Не крещеше от страх или ярост, не викаше, не пищеше. То тихо плачеше и това бяха сърцераздирателни хлипове на едно много, много самотно дете.

За пръв път госпожица Фелоус си помисли с болка: „Горкото създание!“

Та това бе едно малко дете. Какво значение имаше формата на главата му? Това бе едно дете, сиротно като никое друго дете. Не само че нямаше майка и баща, но не му бе останал и никой от себеподобните. Изтръгнато жестоко от времето си, то бе единственото създание от своя вид на света. Последното. Единственото.

Сърцето й се сви още повече от жал по него и от срам заради собствената си жестокост. Едит придърпа нощницата си под коленете, а междувременно си помисли, че утре трябва да си донесе халат. Стана от леглото и влезе в спалнята.

— Момченце! — прошепна жената. — Момченце!

Понечи да пъхне ръка под леглото, но се изплаши, че неандерталчето може да я ухапе и се отказа. Реши да запали лампата и да премести леглото.

Горкото създание се бе сгушило в ъгъла. Опряло плътно колене до брадичката си, то я гледаше със замъглени от сълзи и уплашени очи.

Слабата светлина не й даваше възможност да види уродството му:

— Бедното момче, бедното момче — усети как първоначално се вцепени от ласкавия й допир, но после се отпусна. — Горкото момче. Може ли да те прегърна?

Седна на пода до него и бавно започна да го гали по косата, по лицето, по ръцете. Тихо му запя бавна, спокойна песен.

Тогава то вдигна глава и се загледа в устните й. Сигурно се чудеше на звуците.

Тя притегли детето по-близо до себе си, докато то я слушаше унесено. После бавно, внимателно притисна главата му до рамото си, сложи ръка под коленете му и го взе полека в скута си.

Продължи да пее все същия куплет, полюшвайки се напред-назад, напред-назад.

Детето престана да плаче и след малко по равномерното му дишане Едит разбра, че е заспало.