Патрик Куентин - Малко момче в безпътица

Затова се наложи Констанс да стои в къщи, с нея остана и Брени, който продължаваше да яде същата безвкусна храна, както през учебната година, лишен дори от възможността да използува главното стълбище.

Но все пак животът не беше толкова непоносим — поне до деня, в който леля Хилда, без да пита никого, се залови да събира разни неща за местна църковна разпродажба в полза на Белгийския бежански фонд. При тършуванията си тя стигна до книгите на Брени и скоро откри „Черният красавец“. За нещастие книгата беше в два екземпляра и леля Хилда взе именно тоя, на който Мармалад, прекарващ в момента ваканцията си у една леля в Чепстоун, бе направил твърде недвусмислените си рисунки.

Екземплярът отиде в свещеническия дом заедно с други книги, един избелял абажур, два счупени слънчобрана, две избледнели басмени пердета и чифт непотребни железни подставки за дърва в камина.

На другия ден, когато дойде жената на свещеника, Брени се намираше в градината С непогрешимия инстинкт на децата, още преди да забележи „Черният красавец“, притиснат до възмутените гърди, той разбра, че го очаква беда.

Брени я дари с една от най-кротките си, най-сладки усмивки. Тя почти не му се отзова. После сърцето му подскочи като видя какво носи.

Въведоха я в гостната, където поговори с леля Хилда и скоро повикаха майката на Брени и леля Нели. Брени се въртеше наоколо, но акустиката на гостната беше лоша… поне за хора, които подслушват от вратата. Затова не чу нищо, но по-късно, когато жената на свещеника излезе и съвещанието се пренесе в директорския кабинет, подслушването му се оказа по-успешно.

— Само ти си виновна, Констанс — говореше леля Хилда. — Възпитала си това дете, без да го научиш на елементарна дисциплина.

— Има нужда от хубав пердах — изказа се леля Нели.

— Той не е виновен и няма да го закачате — чу Брени майчиния си глас, треперещ от сълзи, но решителен После долови, че споменаха името на Мармалад.

— Това изродено дяволче… трябва да се маха… ако не беше мисис Джексън… пред всички скандал… разорение за училището… разбира се, и Брени трябва да се махне.

За Брени това вече минаваше всякакви граници. Той блъсна вратата и влезе.

Трите жени седяха около масата в средата на кабинета. Майка му притискаше до лицето си носна кърпичка. Ръцете на леля Хилда бяха скръстени на широката й непримирима гръд. Леля Нели барабанеше с отрупани с пръстени пръсти. На масата лежеше „Черният красавец“, отворен на празните страници, така че да се виждат добре неприличните карикатури.

Очите на Брени се впиха в тях с ужас, като хипнотизирани. После някакъв странен импулс го накара да се разсмее истерично, неудържимо.

— Бренсън Фостър! — прогърмя из стаята гласът на леля Хилда. Но окичената с пръстени ръка на леля Нели беше тая, която плесна силно момчето по лицето.

— Престани… веднага!

Смехът на Брени секна така внезапно, както бе избухнал.

Той се приближи до майка си, потърси лицето й. Но то беше скрито зад кърпичката.

Леля Хилда запита:

— Бренсън, ти ли… ъ-ъ… направи тези… тези…?

Бренсън продължаваше да гледа майка си, без да обръща внимание на леля Хилда.

— Говори, лошо дете! — тросна се леля Нели.

Но Брени не отговори. Двете лели забъбриха едновременно. Брени бе уловил ръката на майка си и я стискаше. Докосването му като че ли й вдъхна кураж, защото най-после тя проговори.

— Хилда, Нели — заекна тя, — моля ви, оставете ни сами.

— Много добре. Констанс. Той си е твой син — Леля Хилда се изправи тежко — Ако установиш, че е невинен… в което не вярвам…

— Невинен — изсумтя леля Нели — Трябва му един хубав пердах.

Леля Хилда взе от бюрото една линия и я подаде през масата на Констанс. Двете лели излязоха.

Останал сам с майка си, за момент Брени беше безмълвен. Очите му отново се насочиха към страшната книга на масата. После изведнъж, почти яростно, я грабна и хвърли в огъня. Изпитваше странно задоволство, като гледаше пламъците, виещи се около образите на леля Хилда.

Големите кестеняви очи на майка му бяха вторачени въпросително в него.

— Ох, Брени, нима ти… Ох, не зная какво да правя… да беше жив баща ти…

Със сведени очи Брени отговори:

— Не съм го направил аз… ала искам те да не разберат, че не съм аз.

— Но, Брени…

— Готов съм да понеса боя. — Той взе линията от масата и я подаде.

— Но, Брени… щом си невинен…

— Готов съм да понеса боя — повтори той упорито.

— Ох, Брени, разбирам те. Не искаш да издадеш Марми.