Патрик Куентин - Малко момче в безпътица

Но той плати скъпо за този кратък спектакъл. Леля Нели го дебнеше иззад вратата на банята, когато той се изкачваше крадешком по стълбите. Тя връхлетя като плешив разярен кондор и го сграбчи. След като измъкна собствеността си, раздруса Брени така, че зъбите му затракаха, плесна го няколко пъти по гримираното лице и заблъска главата му в стената на банята така силно, че мисис Фостър, привлечена от писъците на своя любимец, напразно се въртеше около нея и крещеше:

— Pas sa tete, 8 8 Недей главата (фр.) — Б.пр. Нели. Pas sa tete.

Но наказанието на Брени не свърши с това. Цяла седмица леля Нели категорично отказва да се храни на една маса с него и седем дни той бе принуден да се прости да пие чай с майка си и да се задоволява отново с дебели порязаници хляб макар без сладко на „хлапашката“ маса в училищната трапезария.

Тези патила обаче не смутиха особено Брени, защото в края на краищата, въпреки продължителния си престой, леля Нели беше само гостенка и след време положително щеше да си отиде. Скоро той и майка му пак ще бъдат сами и животът ще си възвърне непомраченото сияние.

Той писа на леля Нели учтиво извинително писмо, което бе прието хладно. Не мина много време и редовният чай се възобнови.

На втората вечер след реабилитирането си Брени почна да подозира, че леля Нели всъщност не е гостенка. Тя и майка му говореха на чаша чай за френската мадмоазел, повикана с телеграма в родния си Париж.

— Време е, Констанс — забеляза леля Нели, — да започна да помагам с нещо за войната, n’est-ce pas? 9 9 Нали (фр.) — Б.пр.

И наистина, когато на другата сутрин дойде редът на урока по френски, предаде го леля Нели, която изискваше от ученичките си прекалено изтънчено френско произношение и ставаше за смях, като пееше френски песнички, които никой не разбираше.

От тоя ден нататък леля Нели заряза хиндустани и започна да изпъстря всяка фраза с някаква френска дума или израз, украсявайки ги с изящни френски жестове.

Но англо-индийка или англо-французойка, от нея като че ли нямаше отърване.

Когато наближи краят на третия срок, Брени почна час по час да моли майка си да осуети подобна ужасна възможност, но тя се оправдаваше с „доброто“ на училището, което за него не значеше нищо.

Истинският удар дойде чак към средата на лятната ваканция. От няколко дни майка му непрекъснато пишеше писма. Бяха започнали нападенията от цепелини над Лондон и родителите бързаха да пратят децата си от изток в по-безопасни училища на запад. Тъй че се налагаше да се отпечатат нови проспекти.

Докато чакаше майка си да довърши едно писмо. Брени взе небрежно един от тези проспекти. Вниманието му бе привлечено от първата страница. Под надслова:

ОУКЛОНСКО ДЕВИЧЕСКО УЧИЛИЩЕ

на мястото на познатите му директори, мистър и мисис Джордж Х. Фостър, прочете:

Директорки: мисис Джордж Х. Фостър

мисис Джон Делани

мис Хилда Фостър.

Мисис Джон Делани беше всъщност леля Нели. При други обстоятелства това би било достатъчно страшно А мис Хилда Фостър пък беше леля Хилда, баснословната, почти митична леля Хилда, само споменът за която всяваше ужас.

И сега пристигаше тук, в Оуклон, за да стане съдиректорка заедно с леля Нели и майка му. Тази мисъл сама по себе си беше невъобразима.

— Но, мамо — простена той, — тя не може да дойде тук. Това училище е твое. На теб и на татко.

Мисис Фостър го целуна малко тъжно и обясни, че такова е било желанието и завещанието на баща му.

— Ще видиш, Брени — заключи тя, — че когато лелите ти са тук, ще имаме повече време да бъдем заедно. Време за разходки из околността, за пикници.

Но Брени чувствуваше мъка, като камък под лъжичката. Заключи се в тоалетната и плака до прилошаване.

Леля Хилда пристигна през първите дни на септември, около две седмици преди началото на новата учебна година. Тя беше дори по-страшна, отколкото си я спомняше Брени.

Преди да долети в Оуклон, тя се бе грижила за една титулувана дама с труден характер и дочакала смъртта й и оставената й от нея малка рента. И веднага показа, че няма по-голяма тиранка от жена, която сама е била подложена на тирания.

По външност беше кажи-речи пълна противоположност на леля Нели. У леля Хилда нямаше нищо изкуствено нито в буквален, нито в преносен смисъл. Ниска, дебела жена, тя носеше прошарената си коса винаги сресана назад. Държеше се с тежестта на екскаватор. А и скърцаше като екскаватор, когато се клатушкаше тромаво наоколо и одумваше недостатъците на заведението. Мърмореше над училищните сметки, над фактурите на доставчиците. Мърмореше за разпуснатостта на прислужничките, а някои от приятелките на Брени между кухненския персонал — особено онези, на които можеше да разчита да му подхвърлят някакво лакомство в забранените часове — уволни въпреки сълзите им. Леля Хилда мърмореше укорително и за мисис Фостър, отхвърляйки смирените й възражения с рязкото: