Мери Рено - Персийското момче

Спорих, умолявах, но той се беше събудил раздразнен и нетърпелив.

— Нищо ми няма, казвам ти. Предполагам, че е блатна треска. Тя минава за три дни.

— Може и да минава, но за вавилонците. Те са свикнали. Но блатната треска може да бъде и лоша. Защо не можеш да се грижиш за себе си, Александър? Сега не си на война.

— Не се дръж като бавачка. Бил съм и по-зле от това и пак съм яздил по цели дни из планините. Предай на камериерите, че искам да се облека.

Щеше ми се поне да отиде при някой друг, но не и при Медий, който нямаше да се загрижи за него, или да забележи, че нещо не наред. Медий беше голям поддръжник на Хефестион в конфликта му с Евмений. И както чух, беше влошил нещата, защото имаше хаплив език и някои от неговите подигравки се приписваха на Хефестион. Без съмнение скръбта му беше искрена. Но той много бързо съобрази да използва благоразположението, което тя му донесе. От устата му можеше да капе мед, но тя можеше да бълва и змии и гущери. Знаеше как да забавлява Александър и да го накара да се смее. Не беше лош човек. Но не беше и добър.

Бях задрямал, когато Александър се върна. Погледнах небето и ми се стори, че е малко след полунощ. Зарадвах се, че се прибира толкова рано.

— Оставих ги да продължат без мен — каза той. — Треската малко се позасили. Ще ида да се разхладя в банята и си лягам.

Докато го събличах, усетих, че го побиват тръпки. А цялото му тяло гореше.

— Нека само да те изтрия с влажна кърпа — помолих аз. — Не трябва да се къпеш в това състояние.

— Не, не. Банята ще ми дойде добре. — Въобще не пожела да се вслуша в здравия разум и тръгна навън, облечен в халата си. Не остана дълго във водата. Подсуших го и тъкмо му облякох робата, когато той каза:

— Смятам да спя тук. — Тръгна към кушетката до басейна. Настигнах го бързо. Целият трепереше от пристъпа на треската. Зъбите му тракаха.

— Донеси ми едно топло одеало — помоли той. Премъдри боже! Одеало, във Вавилон, и то посред лято! Изтичах навън и му донесох зимното наметало.

— Това ще свърши работа, докато премине пристъпът. Аз ще те топля.

Покрих го, хвърлих отгоре собствените си дрехи, а после се мушнах отдолу и го притиснах в обятията си. Беше по-зле от всякога и трепереше от студ, макар че кожата му изгаряше ръцете ми.

— Притисни ме повече — каза той, сякаш бяхме голи посред зимна виелица. Докато го обгръщах с тялото си, пророческият глас, който ми беше казал в Екбатана: „Никога не забравяй, че си щастлив“, не се обади. Но той ме пощади и не ми каза: „Никога вече“.

Треперенето спря и започна да му става горещо. Оставих го да се изпоти. Той каза, че ще спи тук, защото било по-свежо и прохладно. Облякох се и отидох до Домакина на Царската Спалня, за да изпрати всичко, от което Александър щеше да има нужда, както и един сламеник за мен. Преди заранта треската понамаля, той заспа и аз притворих очи.

Събуди ме гласът му. Банята беше пълна с хора, които ходеха насам-натам. Току-що се беше събудил и заповяда да извикат Неарх. Неарх ли? За какво ли пък точно той му е дотрябвал, си помислих. Бях забравил, че наближаваше времето за пътуването до Арабия. Тази сутрин Александър смяташе да работи.

Той отиде до Спалнята, за да се облече. След това легна на дивана, тъй като едва се държеше на краката си. Когато Неарх дойде, Александър го попита дали е готово жертвоприношението за умилостивяването на боговете към флотата. Неарх каза „да“, но с очите си видях, че е обезпокоен. После попита Александър кой би желал да отправи молитвата вместо него.

— Какво?! — извика Царят. — Разбира се, че аз лично ще я отправя. Ще отида на носилка. Днес съм малко трескав. Предполагам, че това са последните пристъпи. — Той отхвърли всички протести на Неарх. — Благосклонността на боговете те доведе благополучно от Океана. Тогава аз извърших жертвоприношение за теб и те ме чуха. Ще го направя и сега.

Занесоха го там под един балдахин, който скриваше убийственото вавилонско слънце. Той слезе от носилката и застана прав, за да направи възлиянието. Когато се върна, почти не се докосна до лекото ядене, което му бях поръчал. Въпреки това повика в стаята Неарх и всичките си старши офицери заедно с един писар да води бележките и прекара четири пълни часа в разговори за корабите, доставките, провизиите и водата.

Така минаха няколко дни. Треската не го напускаше. Александър смяташе, когато флотата отплава, да поведе лично една помощна армия покрай брега и да търси подходящи места за пристанища. Така че, волю-неволю трябваше да отложи датата на отплаването. Всяка сутрин той твърдеше, че е по-добре. И всеки ден го носеха до олтара на двореца, за да отправи сутрешната молитва. Но всеки път той беше все по-отпаднал. А всяка вечер треската се засилваше.