Майк Резник: Преобразеният

— Не знам нищо за тях — прошепна Ленъкс, докато превързваха стегнато левия му крак.

— Не можем да ги оставим да стигнат дотук — продължаваше Чоманчи. — Би трябвало да ги убием всичките, но нямаме желание да докараме корабите на вашата Република над Гротамана. Значи ще те намерят на половината път между Браканан и пирамидата, след което няма да продължат.

— Те ще ви преследват — измуча Ленъкс.

— Ще имат две възможности — отвърна Чоманчи. — Или да спасят живота ти, или да те оставят да умираш, а те да преследват отмъщение. И тъй като са тръгнали да те търсят, ще изберат първото.

Той кимна на двама от бойците, те сграбчиха Ленъкс за глезените и го повлякоха по сухата, напукана земя.

Нямаше представа колко време са го влачили, нито докъде. Знаеше само, че кожата от гърба му е почти одрана и че ръцете и левият му крак агонизират от стегнатите турникети. Стори му се, че все още чува песнопения откъм пирамидата, но беше така замаян и почти в безсъзнание, че не знаеше дали не халюцинира.

Накрая бойците спряха и го пуснаха. Краката му тупнаха на земята и той отново изстена.

— Тук ще те намерят приятелите ти, Завиър Уилям Ленъкс — каза Чоманчи. — Ако имаш достатъчно късмет, може дори да ти спасят живота.

Ленъкс нямаше сили да отговори.

— Тази нощ ти видя неща, каквито никой от вашата раса няма право да вижда — продължи Чоманчи. — Не сме в състояние да променим това, но можем да премахнем органите, които ни нанесоха обидата. Разбираш ли какво ти казвам?

Ленъкс се опита да се изправи, усети непоносима болка в остатъка от левия си крак, и падна. Единият боец го претърколи по гръб, двамата притиснаха ръцете му към земята, а Ленъкс правеше слаби и безполезни опити да се освободи.

— Успокой се, Завиър Уилям Ленъкс — коленичи до него Чоманчи. — И да ти оставим ръцете свободни, какво ще направиш с тях? Можеш ли да ги свиеш в юмрук? Можеш ли да хванеш ръката ми и да я отдръпнеш?

Ленъкс поднови опитите си, но един от бойците затисна и главата му.

Изведнъж в ръката на Чоманчи се появи остър инструмент. Ленъкс се надяваше да припадне, преди ръката да се доближи съвсем, но знаеше, че това няма да стане.

Не излезе от съзнание цели три дни. След това още два изкара в бълнуване. Присънваха му се кошмари с бляскащи златни острия, които режеха части от тялото му. Пръстите го сърбяха, но вече нямаше пръсти. Опита се да се обърне настрани и установи, че е вързан за леглото. Сякаш бе омотан в някаква плетеница от безброй тръбички и проводници, но не можеше да отвори очи, за да ги види.

Накрая осъзна, че някой го мушка силно в рамото. Прищя му се да каже на натрапника да се разкара, защото когато спеше, не усещаше болка и можеше да контролира кошмарите си, но събудеше ли се, щеше да се изправи лице в лице с ужасната действителност. Искаше да му каже, че желае да проспи остатъка от живота си. Мушкането не спираше, а устата му беше толкова суха, че езикът му бе залепнал за небцето. Не можеше да каже нищо, ако не го отлепи, а пък не искаше вече никаква болка, нито дори относителното неудобство на говоренето. Изстена и се опита да се обърне, но плетеницата не му позволи да мръдне.

— Апаратите показват, че сте буден, господин Ленъкс — проговори един женски глас.

Той остана абсолютно неподвижен, надявайки се да залъже апаратите и те да се объркат.

— Имате късмет, че сте жив — продължи гласът. Кошмарите изчезнаха и на тяхно място дойдоха спомените, които бяха още по-лоши.

— Уточнете „късмета“ — пророни Ленъкс.

— Ако ви бяха намерили десет минути по-късно, щяхте да сте мъртъв.

Ленъкс упорито се опитваше да изтрие от паметта си спомена за ножа на Чоманчи и не успя да отговори.

— Бяхте в много лошо положение.

„Кажете ми нещо, което още не знам“ — помисли си той.

— Виждам, че клепачите ви помръдват, господин Ленъкс — продължи гласът. — Моля ви, не се опитвайте да ги отворите. Залепени са, за да не се инфектират.

Той внезапно изпита остро желание да размърда пръстите на ръцете и краката си и с големи усилия го потисна.

— Боли ли ви нещо? — запита гласът.

Той направи бърз преглед и за своя изненада констатира, че не го боли никъде.

— Май не.

— Това е заради силните успокоителни, които сме ви дали — обясни гласът. — Те притъпяват болката, но не засягат сетивата ви. Ще можете да мислите ясно, когато се приспособите към сегашната ситуация.

— Каква е сегашната ми ситуация?

— Намирате се в болничния сектор на кораб на Републиката, който лети към Хипократес, медицинския изследователски център на орбита около Уиндзор V.