Майк Резник: Преобразеният

Светулката го изгледа продължително.

— Точно такъв наивник и глупак си, какъвто те описваха.

По лицето на Ленъкс премина злобна усмивчица.

— Такъв съм си по природа.

— Природата ти няма никакво значение.

Приближи още една Светулка, също със златиста мантия, спря на двадесетина крачки от тях и повика с жест пазача на Ленъкс.

— Обкръжен си — каза първият. — Не мърдай, иначе ще бъдеш убит на място.

И се запъти към другата Светулка със златиста мантия. Двамата започнаха оживено да разговарят на неразбираем за Ленъкс диалект. След няколко минути първият се върна при него.

— Късметлия си, Завиър Уилям Ленъкс — бяха първите му думи. — Моят народ смята, че ако те убием, това ще предизвика нападение срещу нас. За мен няма никакво значение, защото знам, че моят Бог ще ни пази, но има други, чиято вяра не е толкова силна. Затова, ако ми дадеш дума, че ще напуснеш Гротамана и никога вече няма да се върнеш тук, ще те оставим да живееш.

„Кучият му син — помисли Ленъкс, — Хванаха се на въдицата. Няма да ме убият!“

— Имате я — произнесе на глас и добави: — след като видя церемонията.

— Отговорът ти е неприемлив.

— Оръжията на моите приятели ще бъдат още по-неприемливи за вас — гласът на Ленъкс прозвуча многозначително.

— Ние сме много, а вие една шепа — отбеляза Светулката. — Ще ви убием всичките.

— Ако това стане, няма да мине много време и небето ще почернее от кораби на Републиката. Тогава нито една Светулка, нито едно товарно животно, нито едно растение или цвете няма да остане живо до мръкване.

— Вече ти обясних, че твоите заплахи нямат никаква стойност.

— Аз не заплашвам — отговори Ленъкс. — Само предупреждавам.

Светулката остави Ленъкс и отиде към събрата си в златиста мантия. Пак заговориха оживено и след минута той се върна.

— Обсъждаме положението.

Ленъкс кимна.

— Мъдро решение. — Направи малка пауза. — Ти имаш ли име?

— Защо?

— Искам да знам на кого да благодаря, след като ме пуснете.

— Името ми е Чоманчи. Но едва ли ще искаш да ми благодариш.

Светулките внезапно млъкнаха и погледнаха нагоре. Ленъкс последва примера им и видя една гола Светулка, изправена на върха на пирамидата. Кожата й блестеше бледозлатиста в тъмното.

— Ще останеш тук, докато решим какво да правим с теб — обяви Чоманчи.

— Че къде ще ходя?

— Никъде — беше решителният отговор на Чоманчи. Махна на две от въоръжените Светулки и даде кратка команда. Преди Ленъкс да успее да си я преведе и да усети какво ще стане, Светулките приковаха с копие краката му към земята.

Човекът изрева от учудване и болка. Искаше да се свлече на колене, да направи нещо, с което да намали малко натиска в краката си, но Чоманчи здраво държеше вързаните му ръце зад гърба му. Накрая кимна и Светулките извадиха копията. Беше още по-мъчително, отколкото пробождането. Когато Чоманчи усети, че Ленъкс ще припадне, отпусна ръцете му и го остави да се строполи на земята.

— Нямаше нужда да го правиш! — изхриптя Ленъкс, а кръвта шуртеше от дупките на обувките му.

— Имаше — спокойно каза Чоманчи.

— Нямаше никъде да ида!

— Не може да ти се вярва.

Чоманчи се отдалечи на няколко крачки и премести погледа си към самотната фигура на върха на пирамидата. Въпреки парещата болка Ленъкс също погледна натам.

Голата Светулка стоеше на самия връх, на около двадесет метра над тях, и правеше с ръце някакви мистични знаци. Внезапно закърнелите й крила започнаха да пърхат — Ленъкс за пръв път виждаше възрастна Светулка да движи мембраните на гърба си — и насъбралото се множество подхвана дълбока, гърлена, тържествена мелодия. Крилата пърхаха все по-силно, докато Ленъкс престана да различава формата им, и без никакво предупреждение Светулката се хвърли напред в празното.

За миг Ленъкс помисли, че наистина ще литне, но Светулката започна да пропада, а крилата й биеха въздуха с ослепителна скорост. По средата на полета си тя се удари в стената на пирамидата, отхвръкна на около четири-пет метра и продължи да пада към земята. Най-накрая тупна долу с болезнен удар.

Скоро на върха се показа друга Светулка и всичко се повтори, докато и тя се стовари мъртва на земята.

Ленъкс очакваше появата на трета Светулка, но след миг осъзна, че тълпата вече не гледа нагоре. Стана му ясно, че тази част от церемонията — ако можеше да се нарече така — е свършила.

Помъчи се да се изправи на крака, но болката беше толкова силна, че падна отново с проклятия на земята.