Майк Резник: Чистилището

Жителите на Зимбабве, бели и черни, понякога разказват една притча край лагерния огън в края на деня.

Имало едно време скорпион, който искал да премине през река. Видял крокодил да се носи по течението на няколко крачки от брега и помолил да го пренесе през реката на гърба си.

— А, не — твърдо отсякъл крокодилът. — Знам те аз. Стигнем ли средата на реката, ти ще ме ужилиш и ще умра.

— И защо да го правя? — изсмял се скорпионът. — Ако те ужиля и умреш, аз ще се удавя.

Крокодилът размислил малко върху отговора и се съгласил да го пренесе на другия бряг. Когато стигнали по средата на реката, скорпионът го ужилил.

Смъртоносно отровен, едва поемайки дъх, крокодилът изхриптял:

— Защо го направи?

Скорпионът помислил и миг преди да се удави, отговорил:

— Защото сме в Африка.

Упражних правото си на автор и ви разказах анекдота, само защото е забавен. Очевидно няма нищо общо с този роман, който е за митичния свят на Каримон, а не за истинския народ на Зимбабве.

Майк Резник

Дървото на Джаланопи беше на близо петстотин години.

На височина достигаше почти половин миля, а обиколката на дънера му надхвърляше тридесет метра в основата. Някога то било заобиколено от множество също такива дървета, високи и величествени, но сега беше останало самт и можеше да се види на разстояние повече от пет мили от всички посоки. Стволът и клоните му бяха тъмнопурпурни, гладки и искрящи на слънчевата светлина. Овалните му листа опадаха преди месец, а сребристите му цветове бяха само далечен спомен.

Дървото стоеше тук цели три века, преди да дойде племето на Джаланопи. Огромни животни се бяха отърквали о дънера и бяха гризали кората му. Дребни животинки се бяха крили из хралупите и в подножието му. По-късно пленници бяха връзвани за ствола му и бесени по клоните му. От кората му се правеха жилища, от листата му лекарства, а от цветовете — отрови. Клоните и вейките му осигуряваха подпалките, които осветяваха нощем селото Мастабони, плодовете му служеха за храна на безброй поколения местни жители и животни, а сладкият му сок беше любимо лакомство на децата от околността.

С течение на времето всичките му клони на височина двадесет — двадесет и пет метра бяха изсечени по различни причини, но независимо от това то приютяваше повече от сто авиани, които виеха гнездата си високо над земята. Безброй поколения клатиопашки се раждаха, живееха и умираха сред листака му, без някога да слязат на земята. Дузини златистозелени гущери се припичаха по клоните. Когато се появи народът на Джаланопи, дървото служеше за дом и на огромна змия. Никой не я беше виждал повече от половин век, но селяните никога не откриха под дървото труп на клатиопашка или гущер и бяха убедени, че тя още е там горе, на триста метра над главите им.

Всяка част от дървото на Джаланопи беше страница от живата история на неговия народ. Преди близо две столетия първият изследовател човек, Робърт Елрой, беше направил три дълги резки върху ствола му, за да отбележи пътя си, но само две мили по-нататък стана жертва на глутница дяволски кучета. Първият мисионер човек, отец Патрик Дъган, за пръв път беше покръстил местен край същото това дърво и месец по-късно умря от треска. Под него беше убит дядото на Джаланопи, съсечен на парчета от враговете си. Години по-късно бащата на Джаланопи си върна земите, прикова с копие главния си съперник към дънера и остави тялото там, докато хищниците и насекомите оголят костите му.

Самият Джаланопи беше роден на по-малко от четвърт миля от дървото. Като дете той си счупи крака, опитвайки се да се покатери на него, и за цял живот му остана леко накуцване. Използваше дървото за мишена, когато се учеше да хвърля копие, а една пролетна вечер благополучно изгуби девствеността си под сянката, хвърляна от огромните пурпурни клони. Под същото това дърво той беше провъзгласен за крал, когато баща му умря и го погребаха недалеч от дънера му. Като крал Джаланопи съдеше и произнасяше присъди, сключваше договори и обявяваше войни под своето дърво.

Ето защо то беше необикновено и народът на тулабетите — племето на Джаланопи — гледаше на него с почти религиозно благоговение. Говореше се, че докато съществува дървото, те ще оцеляват и ще процъфтяват, но ако то загине, ще загинат и тулабетите.

Самият Джаланопи беше внушителна гледка и вдъхваше по-голям ужас дори от дървото си.