Майк Резник: Чистилището

Беше висок над два метра, носеше туника, изтъкана от паяжина, и наметало от кожата на беснозъб, когото Джаланопи беше победил, въоръжен само с копие. Подвигът му струваше му един от трите дълги гъвкави пръста на ръката. Той тъкмо беше приключил с ежегодната смяна на кожата си и тънките нови люспици на зеленикавото му тяло блестяха на слънчевата светлина, подчертавайки играта на огромните му мускули. Кръглата му глава беше увенчана с медна корона, свидетелстваща, че той е законният крал на тулабетите. Нейната чест беше защитил два пъти във война и три пъти в единоборство и вече десет години никой не бе дръзнал да претендира за нея.

Той зорко оглеждаше владенията си със своите оранжеви котешки очи и всичко, което виждаше, чак до хоризонта и отвъд, беше негово. Земите му се простираха от океана на изток до широката река стотици мили на запад, от северната пустиня до южните планини. Джаланопи беше сигурен, че има и други земи на света, но изпратените от него разузнавачи не бяха открили нищо, което си струва да бъде завоювано. Нататък бяха все пустини, планини, солена вода и джунгли, в които дъждът никога не спираше, а слънцето не се показваше, но всичко това не представляваше интерес за него. Нямаше годна за обработка земя, която да не е под негово владение, нито животни за лов, които да не пасат из неговите обширни савани, а всичката необходима му прясна вода течеше из неговите земи.

Разбира се, не липсваха и съперници, ламтящи за земята му — могъщи някога кланове, които сега едва успяваха да си изкарат прехраната някъде из покрайнините на владенията му, и според слуховете някакво огромно, могъщо племе отвъд планините на юг. Той обаче успешно беше отблъсквал всички досегашни набези и знаеше, че докато дървото стои изправено на мястото си, тулабетите са непобедими в битка.

Сега се беше отпуснал, облегнат на дървото, и лениво оглеждаше владенията си, а около клонака над главата му се виеше ято авиани. Денят беше топъл, ясен и сух като повечето дни тук. След няколко минути Джаланопи щеше да седне на дървения си трон, за да изпълни длъжността си на съдия, но в този миг му доставяше удоволствие просто да седи и да се взира в пищната зеленина на полето, изпъстрена тук-там с живописни хълмчета — жилищата на неговите поданици, построени по накаква загадъчната причина във формата на свита на кълбо змия.

Към него се приближи облечен в черно човек.

— Добро утро, Джаланопи — изрече той на тулабетски.

Кралят го погледна, но не каза нищо.

— Надявам се, че си спал добре — продължи човекът.

— Аз винаги спя добре — отвърна Джаланопи и дългият му тънък език се стрелна да улови някакво насекомо, което летеше твърде близо до лицето му. Също така светкавично той го прибра и зъбите му смляха крехката обвивка на насекомото със силно хрускане.

Човекът отмести поглед, опитвайки се да скрие отвращението си към гастрономическите навици на тулабетите.

— Ако бях на твое място, нямаше да спя добре. С тази компания канфорити, която лагерува само на няколко мили оттук…

Джаланопи не отместваше поглед от човека.

— Ти служиш на твоя бог по твърде необичаен начин — изрече той, удължавайки съскащите звуци. — Той проповядва любов, а ти проповядваш недоверие.

— Канфоритите не са творение на моя Бог — отвърна Андрю Макфарли. — Те са порочна и двулична раса.

— Те дойдоха от звездите. Вие също дойдохте от звездите.

— И с това приликата се изчерпва.

— Не се бой за нас, човеко Андрю — нехайно подметна тулабетът. — Канфоритите са в кралството на Джаланопи и ще се подчиняват на законите на Джаланопи.

— Съмнявам се.

Джаланопи бръсна с език и прогони някакво насекомо, кацнало върху лицето му. Макфарли отново се зачуди защо тулабетите смятат за лакомство някои насекоми, а други просто за досадни паразити.

— Тогава ще си понесат последствията.

На лицето на Макфарли се изписа съмнение.

— Но сега са ми донесли много подаръци — продължи Джаланопи.

— Опитват се да купят приятелството ти с разни дрънкулки.

— Ти затова ли ми подари шапка?

— Аз искам единствено да живея сред твоя народ и да му открия пътищата Христови.

Джаланопи го наблюдаваше с безизразните си котешки очи, а лицето му беше по-чуждо и непроницаемо от обикновено.

— Губиш си времето, човеко Андрю — изрече той най-сетне.

— Мое си е — губя го.

— От колко време си тук?

— На Каримон ли? От около четири месеца.

— И приел ли е някой от моите хора този твой Христос?

Читать дальше