Майк Резник: Перфектен убиец

На километър и половина под искрящите върхове на Делурос VIII, столицата на разпрострялата се надлъж и шир Олигархия на човечеството, двама души прекосяваха с подвижна пътека един дълъг, слабо осветен коридор. Гласовете им отекваха в празното пространство. Единият беше облечен в сиво, другият в бяло. Двамата преминаха през една врата, след това през още четири.

— Чудя се как ли изглежда — замислено каза мъжът в сиво.

Облеченият в бяло сви рамене:

— Стар и болен.

— Зная, но съм виждал толкова много негови холографии, от времето когато е бил… нали се сещаш.

— Когато е бил най-известният убиец в галактиката ли? — попита другият иронично.

— Повечето му убийства са били законни.

— Така се говори.

— Явно не мислиш, че е истина — каза мъжът в сиво.

— Не. Просто ми е ясно как тръгват слуховете.

Подвижната пътека ги отведе до един контролен пункт и те спряха, докато сканират значките им за самоличност и ретините. След като продължиха, спряха за още една проверка на петдесетина метра.

— Налага ли се да правим това? — попита мъжът в сиво.

— Най-богатите мъже и жени на Олигархията са тук долу, безпомощни — отвърна другият. — Напълно беззащитни са — а никой не става толкова богат, без да си спечели врагове, повярвай ми.

— Зная — мъжът в сиво посочи към следващите два пропуска. — Просто се чудех дали ще трябва да минаваме през контролна станция на всеки четиридесет-петдесет метра.

— Със сигурност.

— Точно от това се опасявах.

— Пиши си го в сметката — каза мъжът в бяло.

След още сто и осемдесет метра коридорът се разклони и те се насочиха по пътеката, която свиваше надясно. Вратите бяха по-нагъсто, както и контролните станции, но накрая двамата спряха пред една врата, която по нищо не се различаваше от другите.

— Стигнахме — каза мъжът в бяло, докато скенерът над вратата проверяваше ретината му и отпечатъка от ръката.

— Нервен съм — промърмори мъжът в сиво, докато вратата се плъзваше в стената, точно колкото да могат да преминат.

— Процедурата е съвсем проста.

— Но той не знае кои сме.

— И какво от това?

— Ами ако и така си е щастлив? Ако го ядосаме? Ако убива хора, понеже го безпокоят?

— Ако беше в състояние да убива хора, нямаше да е тук — сряза го мъжът в бяло. — Светлина!

Стаята веднага се изпълни с бледа синя светлина.

— Не може ли да е по-светло? — попита мъжът в сиво.

— Не си е отварял очите от един век — отвърна спътникът му. — Стаята ще изчака, докато зениците му се адаптират, след което ще стане по-светло.

Той мина покрай поредица вградени в стената камери, като преглеждаше номерата им. Спря се.

— Камера 10 547.

Една от камерите бавно се подаде от стената в цялата си дължина от два метра и половина. Двамата мъже едва различиха формата на човешко тяло под полупрозрачната покривка.

— Джеферсън Найтхоук — каза замислено мъжът в сиво. — Самият Джеферсън Найтхоук. — Замълча за момент. — Не е това, което очаквах.

— Нима?

— Мислех, че от него ще стърчат всевъзможни жици и тръбички.

— Би било много примитивно — изсумтя мъжът в бяло. — Има три контролни устройства, вградени в тялото му. Това е напълно достатъчно.

— А как диша?

— В момента диша.

Мъжът в сиво се взря да различи някакво движение.

— Нищо не виждам.

— Диша толкова бавно, че само компютърът може да го отчита. Дълбокият сън максимално забавя метаболизма; но не го спира, иначе тук долу щяхме да имаме тридесет хиляди трупа.

— Сега какво ще правиш?

— Вече го правя — каза мъжът в бяло. Той се приближи към камерата с тялото и постави ръката си върху скенер, докато отпечатъците му бъдат разпознати. От стената изненадващо се появи клавиатура, върху която той набра някакъв код.

— Колко време ще отнеме?

— За теб или мен, вероятно минутка. За хората, които държим тук долу, може би четири-пет минути.

— Защо толкова дълго?

— Преди всичко, защото ако не умираха, нямаше да са тук. Намират се в такова крехко състояние, че им е нужно повече време, за да реагират на външни влияния.

Мъжът в бяло вдигна очи от тялото.

— Не един човек е умирал от шока при събуждането.

— А той ще умре ли?

— Едва ли. Като се има предвид, че сърдечният му пулс е почти нормален.

— Добре.

— Все пак ако бях на твое място, щях да бъда нащрек, след като се събуди окончателно.