Майк Резник: Преобразеният

Остана неподвижен за миг, за да се порадва, че слънцето не го пече и че вече не е жаден, после пресуши манерката и се насочи към поилката на яслата да я напълни. Там обаче нямаше вода.

Тръгна предпазливо по пътеката и огледа останалите поилки. Животните очевидно се придържаха към разписанието на стопаните си — никъде нито капчица вода.

Ленъкс се върна в празната ясла, зарови манерката под сламата и тръгна към изхода. Точно преди да излезе от обора, видя две Светулки да се насочват към него, Първият му порив беше да се дръпне навътре и да се сниши, но през ума му мина мисълта, че по този начин със сигурност ще привлече вниманието им. Затова предпочете да излезе спокойно на улицата, увит в мантията си, все едно че работи в този обор. Взел решение, той спокойно се насочи право към Светулките, като гледаше надолу, и мина покрай тях с равна крачка. Отминаха го мълчаливо, без повече да го погледнат.

В ноздрите му се вмъкна миризмата на непривични ястия. Светулките се готвеха да вечерят. Това означаваше, че слънцето ей сега ще залезе. В следващия един час температурата щеше да спадне с четиридесет градуса или повече и най-накрая щеше да престане да се безпокои, че може да умре от слънчев удар.

Внезапно той усети мокрота под мишниците. Проклятие! Въпреки всички предпазни мерки — таблетките сол, адреналиновите инжекции, окисляването на кръвта му, средствата против изпотяване, свободно падащите мантии, той се бе изпотил не на шега. Потта течеше по тялото му. Кога ще избият петната? И още нещо — Светулките потят ли се изобщо? Не знаеше толкова много за тях. Кой да си помисли, че може да го издаде такова просто нещо като потенето?

Премисляйки какви възможности за избор има, той влезе в един небиещ на очи вход и констатира, че няма никакъв избор. Не беше стигнал чак дотук, за да се откаже. Нямаше как да прикрие петната от пот, затова не си струваше да се безпокои за тях. Ако държи тялото си по странен начин, сякаш се опитва да скрие нещо, ще привлече повече внимание, отколкото ако просто си върви наперено и нехайно сред Светулките. Може би никой няма да се загледа в него или да напраши мантията си, все едно че току-що е дошъл от пустинята. Само че пустинята беше червена, а прахът по градските улици беше кафяв. Това можеше още повече да привлече вниманието към него.

Най-доброто решение беше да се върне в конюшнята и да чака, докато слънцето залезе и над останалата част от пътя му. Тъкмо тръгна натам и край него мина фургон със Светулки, теглен от впрегатни животни и натоварен с екзотични стоки. Имаше вероятност някъде по-надолу по улицата да се намира друг обор и тези животни да бъдат настанени там, но не си струваше да рискува да го разкрият, ако предположенията му излезеха погрешни.

Малко насекомо кацна на бузата му и той инстинктивно го плесна. Една Светулка, яхнала уродливото си добиче, се обърна и се взря в него.

„Ами сега? — помисли Ленъкс. — Никой от вас ли досега не е замахвал към насекомо?“ И се помъчи да си спомни дали той някога е виждал Светулка да реагира на насекомо. Не можа да си спомни.

Светулката все още се взираше в него и той усети, че трябва да направи нещо, каквото и да е, за да успокои подозрението. През ума му минаха всякакви възможности — от симулиран припадък до изяждане на насекомото, но накрая неловко заоправя мантията си с прекалена акуратност. Осмели се да хвърли бърз поглед към Светулката. Очевидно беше престанала да се интересува от него и пак се взираше тъпо в улицата.

За да бъде сигурен, че е в безопасност, той продължи да върви и зави в първата странична улица, която му се изпречи. Май беше попаднал на уличка на тъкачи. Покрай колибките се виждаха големи казани с бои, ветрееха се огромни къдели разноцветна прежда — червени и оранжеви на пустинните племена, приглушено кафяви и зелени на градските жители, дори бели на воинската каста и златисти на свещениците. Женски Светулки седяха по праговете, пръстите им се движеха чевръсто и сигурно, тъчейки сложните шарки, а тумби деца си играеха на улицата. Животинче подобно на котка излезе от една колибка и тръгна да пресича улицата. Едно дете хвърли камък по него, то изръмжа и се скри вътре.

Вървейки по улицата, без да обръща внимание на децата и без те да му обръщат внимание, Ленъкс забеляза някаква манерка, която висеше пред една колибка, но се опита да не мисли за нея. Нямаше начин да я открадне, без да го забележат, особено на такова многолюдно място. Като помисли за това, се почуди дали още се поти. Близна горната си устна, за да разбере. Беше влажна и солена. Виждаха ли се някакви петна от пот? Не знаеше и нямаше начин да провери, но децата продължаваха да не го забелязват и той стигна до заключението, че мантията му е още суха.