Майк Резник: Преобразеният

Погледна две момченца, които се гонеха насред улицата. Как го правят, по дяволите? Метаболизмът им сигурно не беше много по-различен — и те живееха с помощта на кислорода, който поддържа човешкия живот. Но не се потяха, не пускаха слюнка, не дишаха тежко, не даваха никакви признаци, че жегата им влияе. Еволюция и адаптация, помисли, еволюция и адаптация. Но това не обясняваше крилата. Не можеха да летят — имайки предвид конструкцията им, никога не са летели, — така че защо им са крила? А пръстите им — защо са толкова дълги? Как може едни безполезни крила и пръсти с по четири стави да им служат за оцеляване?

„Трябваше да поработя повече у дома.“

Но сега той наистина правеше точно това. Светулките нямаха никаква полза от Хората. Отказваха да търгуват с тях. Отказваха да разменят посланици. Отказваха да имат нещо общо с разпрострялата се на всички страни Република на Хората. Бяха им отпуснали само един малък аванпост точно насред опалената от слънцето южна пустиня, известна като фурната на ада, но никой от Хората нямаше достъп до градовете им. Наистина чудо беше, че Ленъкс успя да научи езика им, защото не разполагаха нито с радиосигнали, нито с видеосигнали, които да изучат и анализират. Той постигна това, докато стоя затворен заедно с една Светулка, обвинена в четворно убийство на Хора. Наложи му се да се бори за живота си поне петдесет пъти, преди Светулката да склони на примирие и да започне да разговаря с него. Дори сега, когато се опитваше да се прави на Светулка и се промъкваше към пирамидата, си нямаше никакво понятие за значението на грубите драсканици, които минаваха за писмен език на Светулките.

С говоримия език беше много по-лесно. Прост и тромав, стържещ ухото, но в него имаше някаква поезия, когато го превеждаха на езика на Хората. Името, с което Светулките наричаха Медина, беше Гротамана — Докоснат от Бога, а името на града, където се намираше сега — Браканан, буквално означаваше Златен в края на деня. Само на това полукълбо имаше петдесетина диалекта, но за щастие езикът, който той успя да научи от съкилийника си, беше жаргон, станал общо комуникативно средство на хиляди мили наоколо.

Три насекоми забръмчаха покрай лицето му. Опита се да не им обръща внимание и към тях се присъединиха още шест.

„Заради солта трябва да е“ — предположи той. Сега, когато беше подготвен, можеше да контролира реакциите си. Само че насекомите не досаждаха на никоя Светулка и ако покрай него се съберяха много, някой щеше да се зачуди.

Той продължи и чак когато отмина и последното дете, зави зад ъгъла, прокара ръка по фасадата на някаква мърлява постройка и покри лицето си с мръсотия и сажди. Надяваше се така да скрие миризмата на потта си от насекомите. Не помисли как ще се отрази това на външността му. Ако в този миг някоя Светулка зърнеше лицето му, той беше загубен.

Слънцето се спускаше зад далечните хълмове, сенките започнаха да се удължават и Ленъкс се почуди дали наистина има шанс да изпълни задачата си. Температурата започна рязко да спада. Още беше горещо и нямаше да стане по-студено, ала той вече не се боеше, че може да се разтопи. Жаждата му не бе преминала, но с настъпването на тъмнината вече можеше да я контролира.

Реши да се приближи до пирамидата. Улиците опустяваха, пътят му щеше да бъде чист, никакви Светулки нямаше да му се пречкат, фактът обаче, че върви сам, щеше да привлече достатъчно много вниманието към него. Пък и не беше наясно какво се очаква да направи, когато стигне там. Затова избираше сенчестите места, надявайки се да мине незабелязан, стремеше се да нагоди стъпките си така, че да попадне в първата група Светулки, които излизаха от жилищата си и тръгваха по пътеката, дълга цяла миля.

Много му се искаше да клекне, опрял гръб о някоя стена, и да прекара следващия един час в престорена дрямка. Нямаше представа обаче дали Светулките дремят в такава поза — онази, с която беше в една килия, като че ли изобщо не спеше, — затова реши да не рискува. Но внезапната тишина и замирането на движението наоколо го убедиха, че и те не се разхождат навън, след като мръкне, поне не след като отидат до пирамидата. Затова просто застана неподвижно в сянката с надеждата да не го видят.

Минаха пет минути, после още десет, а след това по тясната уличка се зададе самотна мъжка Светулка. Ленъкс замря, опитвайки се да прикрие напрежението на тялото си с надеждата позата му да подсказва, че в неговото присъствие тук няма нищо необикновено.