Майк Резник: Преобразеният

— Това е нашата ситуация — изшептя той. — Каква е моята!

— Вие сте сериозно осакатен, господин Ленъкс — бе отговорът. — Левият ви крак е частично отсечен, а както изглежда, и двата ви крака са били прободени с мечове или копия. Липсват три пръста на дясната и четири на лявата ви ръка. Двете ви очи са били извадени и лявото ви ухо е било отрязано. Казаха ми, че са ви намерили прикован към земята с две копия, забити в раменете ви. — Гласът спря за малко. — Направиха ви три операции и четири кръвопреливания. Наложи се да ампутираме остатъка от левия ви крак, инфекцията беше плъзнала нагоре, а ние се борим да спасим живота ви. Освен това премахнахме и остатъците от пръстите ви по същата причина. Очевидно са ви влачили през пясък и мръсотия с тези открити рани, не е било възможно да не се инфектират.

— Имаше ли наказателни мерки срещу Светулките?

— Нямам представа — отвърна гласът. — Не знам дори кои са Светулките.

Ленъкс замълча за миг.

— Как така не съм гладен? От няколко дни не съм ял.

— Хранехме ви интравенозно.

— Вие мой лекар ли сте или медицинска сестра?

— Аз съм един от вашите лекари. В момента те са шест. — Мълчание. — Вие сте един от най-известните ми пациенти. Чела съм и четирите ви книги. — Ново мълчание. — Изглеждате много кисел пътешественик. Ако събирате материал за книгите си по такъв начин, нещата са ми ясни.

Ленъкс се намръщи.

— Капнах вече.

— Организмът ви е претърпял много силен шок и в Медина, и в хирургията. Ще спите през по-голямата част от следващата седмица.

— Семейството ми…

— Информирани са. Ще ви чакат на Хипократес. Сигурен бе, че иска да пита за още много неща, но заспа, преди да успее да помисли за това.

Ленъкс от пет седмици си беше у дома. Повечето време диктуваше на компютъра и после редактираше ръкописа. Напускаше къщата само за редовните посещения в местната болница. Стана любимец на лекарите, защото се възстановяваше удивително бързо и ги озадачаваше с отказа си да използва всички протези, които му предлагаха, с изключение на едно изкуствено око.

Нае три медицински сестри да се сменят през осем часа, но след месец вече нямаше нужда от тях и ги замени със сменящи се лични придружители. Главната им задача беше да спазват часовете му за хранене, да го обличат и къпят и да му служат като първа защитна линия срещу неканени посетители.

След като завърши първите две глави от най-новата си книга, той ги изпрати на агентката си Анджела Стоун — поразително рижава и освен това втора от трите му бивши съпруги. Изобщо не се учуди, когато я видя на прага си след десет дни. Каза на тогавашния си придружител да я покани в облицования с ламперия кабинет и да ги остави насаме.

Анджела, облечена с делови костюм, чийто пастелен цвят менеше нюансите си с движенията й, влезе в стаята и Ленъкс я загледа възхитен с единственото си око.

— Знаеш ли, все още си дяволски изящна жена — каза вместо поздрав.

Тя го изгледа без никакъв коментар.

— Нещо ми нямаш доверие — отбеляза той.

— Така е.

— Не мога ли да ти направя искрен комплимент, без да помислиш, че искам нещо в замяна?

— Никога преди не си го правил — отвърна тя и отвори куфарчето си, измъкна оттам дебел договор и го тръшна на масата, а после седна срещу Ленъкс.

— Как очакваш да го подпиша? — запита той сухо.

— Ако ти трябват пари, ще намериш начин — каза Анджела без никаква нотка на симпатия. — Имаш цяла купчина протези, Завиър, Публиката, която те обожава, може и да харесва ролята ти на трагически герой, само че на мен нещата са ми по-ясни. — Той се накани да отговори, но тя вдигна ръка. — Минаха пет седмици. Пресата вече те снима в това отвратително състояние и съм сигурна, че ужасно противният портрет за последното ти убежище вече е приготвен. Не че съм любопитна, но колко време мислиш да си играеш на осакатен мъченик, преди най-накрая да вземеш да се съгласиш с новите си ръце и крака?

— След като се появя няколко пъти пред публика — върна й го Ленъкс. — Имам реч на Рузвелт III следващата седмица и на Сириус V по-следващата. Мисля, че видът ми ще подсили въздействието на онова, което ще кажа.

— Съмнявам се — беше реакцията на Анджела. — Критиците вече се чудят къде да те поставят — при учените или при хората на сензацията.

— Кой казва, че двете неща си противоречат? — запита Ленъкс. — Едното струва колкото другото.

— Говориш с, мен, Завиър. Три години живяхме заедно, не си ли спомняш?