Майк Резник - Преобразеният

Ленъкс поклати глава непреклонно.

— Не и сега. Тия копелета ме нарязаха на панделки.

— Знам.

— Набучиха ме с копията си и ме оставиха да умирам — продължи той с неволно трепване. — Мислиш ли, че ще се върна там?

Анджела замълча за момент, преди да отговори.

— Да ти кажа ли какво мисля? — изрече тя накрая. — Смятам, че ще се върнеш заради това.

— Не и без защита.

— Значи си мислил за това. — Тонът й прозвуча обвиняващо.

— Размишлявах къде съм сбъркал — възрази той изнервено.

— И как да не сбъркаш другия път. За Бога, Завиър, парченца от теб се валят на три различни планети! Това не ти ли стига?

— Нищо не разбираш! — изсъска той. — Вие всички никога не можахте да разберете!

— Тогава помогни ми — парира тя. — Помогни ми да разбера с какво те привлича ужасната смърт в някакъв извънземен свят.

— Мислиш, че съм отишъл там да умирам ли? — викна той. — Отидох там, за да науча.

— И какво смяташ, че си научил?

— Прочети книгите ми — процеди той язвително. — Всичко е там черно на бяло.

— Чела съм ги. И всичко, което научих, беше, че хората, които правят глупости, обикновено си плащат за това.

— Но те правят и други неща! Да не искаш да седя в тази стая и да зяпам четирите стени до края на живота си?

— Разбира се, че не.

— Тогава какво искаш?

— Искам да напишеш книгите, които можеш да напишеш. Но без да се опитваш да се промъкваш тайно на места, забранени за Хората, и без да гледаш церемонии, които човешко око никога не бива да види. — Млъкна и го погледна. — Кажи ми, Завиър, бил ли си някога в свят без забрани, които да нарушаваш?

— Понякога е необходимо заради историята, която търся.

— Както на Медина?

— Точно така.

— Тогава ми кажи нещо — поде отново Анджела. — Според този ръкопис ти си откраднал копие от свещената книга на Светулките. Като оставим настрана морала в кражбата на нечия Библия, щом си се сдобил с нея, защо ти е трябвало да ходиш до пирамидата?

— Не можеш да разбереш нищичко от литургията само като четеш Светото писание — отговори Ленъкс и след кратка пауза продължи: — Видях как две Светулки скочиха към смъртта си от върха на тази пирамида и се обзалагам, че в тяхната Библия няма нищо, което да обясни защо са го направили.

— Знам. И тъкмо това, че искаш да се обзаложиш, ме кара да се безпокоя толкова — Тя пак замълча. — Не ги ли обвиняваш за всичко, което ти причиниха?

— Не, наистина — отвърна замислено Ленъкс. — Трябва да разбереш, че аз нахлух в земите им против тяхната воля.

— Не е нужно да се опитваш да ги разбираш, Завиър. Или трябваше да направиш всичко възможно, за да забравиш изобщо за този инцидент, или да изпратиш флотилията да изпепели тая проклета планета. Реакцията ти не е нормална.

Ленъкс вдигна рамене.

— Според мен е нормална.

— Знам. Тъкмо там е проблемът.

— Това е интересна култура.

— Брутална, варварска култура.

— Тъкмо това е едно от нещата, които я правят интересна.

Анджела въздъхна.

— Щеше ми се намираш Хората поне наполовина толкова интересни. Щеше да живееш по-дълго. — Тя стана. — Предполагам, че е редно да те целуна за довиждане и да ти кажа да дойдеш с поредния бестселър, но не мога да се принудя да го направя.

Тръгна към вратата, но внезапно се обърна към него.

— Само се помъчи да не действаш така безотговорно, когато се върнеш в Медина.

— Казах ти, че няма да се върна там.

— Знам — отвърна тя. — Но когато го направиш, спомни си какво ти казах.

Обърна се и излезе от стаята.

Ленъкс изгледа вратата, вдигна рамене, сякаш за да отпъди физически досадата от последните пет минути. Накрая се върна към компютъра и извика на екрана следващия текст за Медина.

Ленъкс току-що бе приключил с речта си на Сириус V. Дори според собствената му оценка бе направил доста силно впечатление. Аудиторията му затаяваше дъх, докато той описваше с най-малки подробности приключенията си на Медина. Дойде ред на въпросите на публиката и той даде думата на една млада жена от първите редове.

— Какво ви привлича към тези екзотични чуждопланетни светове? — бе въпросът й.

„Стандартен отговор номер три“ — помисли той, чудейки се кога ще почне банкетът.

А на глас каза:

— Като малък винаги исках да видя какво има зад съседния хълм. Сега искам да видя какво има оттатък най-близката звездна система, — Замълча за миг. — Някой от вас бил ли е на Дорадус? — Тишина. — Е, аз съм бил. Тамошните жители никога не стоят на едно място. Краката им са невероятно дълги и приличат на кокили, а те следват слънцето, докато то пътува към хоризонта, без да спрат, без да си починат… без никога да се осмелят да изпитат какво е тъмнината. Съвъкупляват се, раждат, обичат се и се мразят, остаряват, без никога да спират по безкрайния си път. Брозианите от Наматос VI се възпроизвеждат чрез пъпкуване, точно като растенията. Не са изобретявали компютър — фактически все още им предстои да развият писмен език — и въпреки това са създали нов клон от математиката, който не повече от дузина от Хората биха могли да схванат. Джебелите, интелигентни влечуги, са изградили сложно функциониращо общество, независимо че изпадат в летаргия, когато температурата се понижи. Как може човек да знае, че има такива места, и да няма желание да ги опознае от първа ръка?