Майк Резник - Преобразеният

„Гръм да ме удари! Пернат и рогат разказвач на приказки да иде да живее гол-голеничък на чуждопланетен свят!“

— Елорми — каза Ленъкс, — сделката е сключена.

Ленъкс газеше в мочурището, учудвайки се как краката му се свиват, когато ги измъква със сила от тинята. Утринният дъждец го мокреше, но не можеше да проникне до кожата му през перата.

Бяха вървели през по-голямата част от нощта. Ленъкс забеляза в далечината да се очертава онова, което явно беше заграждението на Шумарио. Високата може би два и половина метра ограда бе направена от грубо издялани дъски и той не можеше да види какво има вътре.

— Голям двор само за четирима пленници Хора — подхвърли той, когато с Елорми спряха на около една миля, за да го поогледат.

— Какво е това Хора? — запита Елорми.

— Така пришълците наричат себе си.

— Аха, — И след кратка пауза: — Там има и боиша.

— Ами стражи?

— Няколко.

— Колко? — настоя Ленъкс.

— Има ли значение? Дроики сме, няма да ни обърнат внимание.

— Ами след като им измъкнем пленниците?

— Няма и да разберат, че са се измъкнали.

На Ленъкс му се прищя да може да вдигне вежди, защото се учуди на това изявление, но просто замълча и продължи да оглежда заграждението. Беше почти четиристотин на двеста метра, удобно за отглеждане на няколко хиляди боиша. Те сигурно щяха да излязат навън да пасат, когато спре да вали. Той още веднъж внимателно претърси с очи района, проклинайки за пореден път зрението, което му бе дал екипът на Беатрис Нгони, и се огледа за Ястреборози. Не видя никакви следи от тях.

— Къде са всички? — запита той.

— Повечето ще останат под навесите, докато спре да вали — отговори Елорми. — Някои пазят пленниците. Други може да са извели животните си на паша извън заграждението.

— Шумарио не е ли собственик на всички животни?

— Шумарио е собственик на заграждението.

— Значи всеки може да заведе животните си там на сигурно място за през нощта?

— Да, така е.

Ленъкс се огледа. Гората започваше на около стотина метра. Но разстоянието между нея и заграждението беше доста голямо и пионерите не можеха да го изминат незабелязани.

Елорми погледна небето.

— По-добре да побързаме. Според мен дъждът ще спре след около час.

Той тръгна покрай заграждението, следван от Ленъкс, който още нямаше никаква представа как ще измъкнат пленниците, без най-напред да се натъкнат на стражите. Докато вървяха през мочурището, краката им издаваха шумни шляпащи звуци, но тук нямаше никой, който да ги чуе. С наближаване до заграждението почвата ставаше все по-твърда. Спряха на около двайсет метра от оградата.

— Сега какво? — запита Ленъкс.

— Ще открием къде са пленниците.

— Как?

Елорми го изгледа с върховно недоумение и протегна ръце напред, като обърна длани към оградата. Ленъкс смаян последва примера му и внезапно усети миризмата на животни и изпражнения.

„Наистина! Съвсем забравих за порите по ръцете ми!“

Той бавно се придвижваше покрай оградата, улавяйки и анализирайки многото миризми с помощта на дланите си. Накрая отдели една — не бе я усещал от мига, в който напусна болницата. Беше толкова чужда, толкова не на място, че дори да не беше я срещал преди, пак щеше да познае, че идва от Хора.

Елорми също спря, защото и той бе доловил миризмата и знаеше, че не може да принадлежи на нищо друго освен на Хората.

Ленъкс се досети, че сега щеше да се издаде, защото знаеше езика на Хората. Погледна към Елорми, чудейки се как ли ще реагира дребният Ястреборог. Ще го сметне ли за предател на своята раса, или желанието му да види други светове и да научи други митове е толкова голямо, че няма да му обърне внимание? След миг Ленъкс разбра, че това няма никакво значение — трябва да измъкне Хората на сигурно място, преди дъждът да е спрял и Ястреборозите да дойдат за добитъка си. Налагаше се да го направи сега.

— Хей — извика той на езика на Хората, устните и езикът му заваляха звуковете, но не чак да станат неразбираеми, — аз съм Завиър Уилям Ленъкс, дойдох да ви спася.

Не стана нужда да чака за отговор. Рогът му долови, че е породил надежда и върховно вълнение у четири отделни същества.

— Благодаря на Бога, че дойдохте! — долетя женски глас. — Аз съм Илейн Жубер от пионерите.

— Достатъчно здрави ли сте, за да извървите една миля за половин час? — запита Ленъкс.

— Трима от нас са здрави. Робърт Йохансен лежи с някаква треска. Много е слаб и не може да върви.