Майк Резник - Преобразеният

— Не знам какво им каза — отвърна Елорми, — но ти повярваха.

— Те не са надарени с рог.

— Защо оставаш?

— Имам си причини. Ще ги заведеш ли, както те помолих?

— Да. Те знаят ли, че аз ще ги придружа на кораба ви?

— Казах им.

Елорми се изправи.

— Значи тръгваме.

— Благодаря ти за помощта, Елорми — Ленъкс също стана. — Оглеждай се за бедрона из тия гори, аз се натъкнах на един по пътя си. — Направи малка пауза. — Сбогом и на добър час.

— Ще донеса тук такива невероятни истории, че целият ми народ ще бъде смаян — каза Елорми, обърна се и закрачи, последван от пионерките.

Ленъкс гледа след тях, докато се изгубиха от погледа му, и пак седна край умиращия Йохансен. Бе доловил с рога си, че след два, най-много три часа Йохансен ще предаде Богу дух.

Отчупи един клон, одяла го колкото можа със силните си ръце с по два палеца и започна да копае гроб.

Приключи десет минути преди Йохансен да умре. След това положи изсушеното тяло в ямата, покри го с тиня и заби отгоре две клончета във формата на малък кръст. Това нямаше да привлече вниманието на дроиките, ако наистина бяха по петите им, в което обаче се съмняваше.

Фактически той имаше намерение да се присъедини към дроиките за няколко дни и да научи колкото може повече за обществото им. В края на краищата не беше се подложил на тези неколкомесечни операции и трансформации само за да спаси четирима напълно непознати от плен. Републиката щеше да го отпише поне след три месеца и половина, значи можеше спокойно да изживее следващите десетина седмици като дроика.

Но най-напред искаше да изпробва това тяло.

С помощта на сензорите в дланите си откри малко животно, хвана го, докато то бягаше в калта, и спокойно изследва емоциите му, убивайки го. Смазващото усещане на ужас и страдание, което излъчваха жертвите му, все още го притесняваше, но имаше начин да преодолее и това. Ястреборозите знаеха как да го правят, значи и той щеше да успее.

Тази нощ запали малък огън. Не за да си сготви месото — изяде го сурово, не и за да се топли, защото перата и бронираната му кожа го предпазваха от природните стихии. Беше по-скоро за да експериментира. И така, Завиър Уилям Ленъкс, който някога принадлежеше към Хората, изследваше хладнокръвно и безстрастно агонията на зеленото дърво, поглъщано от огъня.

Нора Уолъс вдигна глава от бюрото си и видя една добре облечена жена, застанала пред нея.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита я тя учтиво.

— Дойдох да ви спра да унищожите Завиър Ленъкс — отвърна Анджела Стоун, мъчейки се да сдържа емоциите си.

— Вие трябва да сте…

— Агентката му.

— Щях да кажа „бившата му съпруга“.

— И това също.

— Опитвах се да се свържа с него много пъти, след като си дойде от Артизмо — обясни Нора, — но той отказва да отговори на съобщенията, които му пращам.

— Какво смятате да правите? — запита хапливо Анджела. — Да го превърнете в още някое чудовище ли?

— Изборът е негов — натърти Нора. — Изглеждате ми много разстроена, госпожице Стоун. Моля, седнете.

Анджела седна на стола, който Нора й посочи, и я погледна. Когато стана ясно, че Нора няма да проговори първа, тя каза:

— Той вече не е човешко същество!

— Разбира се. Сега е Ястреборог.

Анджела поклати глава.

— Не. Не разбирате.

— Тогава може би ще ми обясните.

— Когато се върна сега, е по-различен, отколкото след като беше станал Светулка. Беше в депресия, въртеше се безцелно из къщи, беше неконтактен, но все още беше човешко същество под онази външност.

— А сега усещате, че вече не е, така ли?

— Преди четеше всичко, каквото му попадне — отговори Анджела, спря за миг с разстроено лице и гласът й потрепери. — А когато се върна от Артизмо, махна от къщи всичките си книги и записи.

— Може би има нови интереси — предположи Нора.

— Има. Махна химическия душ и инсталира нов, с истинска вода. Сега седи по десет-дванайсет часа под водата. Просто седи. Не се къпе, не си пее, не прави нищо.

— Новото му тяло е създадено за свят, където вали през повечето време — обясни Нора. — Ако само това е проблемът…

— Надали! — прекъсна я Анджела. — Едва го отървах от затвора!

Нора Уолъс сви вежди въпросително.

— Съседът му си донесъл от Земята две котки преди около година. Едната тъкмо се била окотила. — Тя спря, за да се овладее. — Полицията го арестува, след като убил и изял всичките котенца заедно с майка им!

— След като какво?

— Добре ме чухте! Това вече не е Завиър! Когато не стои под душа или не убива малки беззащитни животни, той просто седи. Никога не говори, нито отговаря. Обичаше да слуша музика. Сега не иска да чуе и един тон.