Майк Резник - Преобразеният

— Ще го върнете ли в предишната му физическа форма?

— Не мога да ви обещая — рече Нора. — Това все още си остава негово решение. — Тя замълча за миг. — Но ако нашите психиатри преценят, че е готов, няма да е проблем.

Анджела се изправи и тръгна към вратата, но изведнъж спря и се обърна към нисичката жена зад бюрото.

— Вие го развалихте. Вие трябва да го поправите.

Когато Анджела си отиде, Нора Уолъс веднага включи видеофона и се свърза с един от подчинените си.

— Време е да докараме нашия господин Ленъкс, независимо дали иска да дойде. Дръжте го в изолатора, докато стане готов за психиатричните прегледи. И никакви посетители.

— Дори госпожица Стоун?

— Особено госпожица Стоун.

— Добро утро, господин Ленъкс — поздрави Нора Уолъс, влизайки в малката болнична стая. — Как се чувствате днес?

Ленъкс я изгледа, без да отговори.

— Говорихме за вас с агентката ви. Искате ли да ви предаваме съобщенията й?

Ленъкс продължи да я гледа, без да отговаря.

— Наистина, господин Ленъкс, ако не искате да ми отговорите, не знам какво да й съобщя.

— Кажете й да ме остави на мира — проговори Ленъкс с невероятно дебелия си глас. Думите излизаха изкълчени от устата му; но се разбираха.

— Както искате. — Тя замълча за момент. — Само че наистина трябва да ви помоля повече да не си играете с психиатрите ни.

Никакъв отговор.

— Единият мисли, че сте маниакален убиец. Другият ви намира абсолютно нормален във всяко отношение. Третият смята, че имате маниакална депресия с тенденция към параноя. Двама други пък просто не знаят какво да мислят за вас.

— Всички са глупаци — отвърна Ленъкс.

— Може би. Но наистина ли трябваше да им отговаряте на езика на Ястреборозите? Нужна ни бе цяла седмица, докато преведем отговорите ви.

— Аз съм Ястреборог и това е моят език.

— Но сега ми говорите на езика на Хората. Защо?

Никакъв отговор.

— Вероятно искате нещо от мен — предположи Нора.

— Знаете какво искам.

— Е, според мен и двамата знаем какво не искате — заключи тя. — Но понякога мисля, че и вие не знаете какво точно желаете.

— Не искам да се връщам сред Хората. Там има толкова много…

— Не ви разбрах.

— Толкова много нови същности, толкова много неща за научаване.

— Всички тези знания ще умрат ли с вас, или смятате да ги закодирате и да ги прехвърлите някъде в бъдещето?

— Разпитаха ме за всичко. Изцедиха ми всичките знания. — Ленъкс замълча. — Хич не ви пука дали ще умрат с мен или не.

— Не мисля така.

— Можете да ми направите много неща, но да ме излъжете изобщо не можете.

— Не ми е работа запазването на това, което знаете — каза Нора. — Но наистина съм загрижена.

Ленъкс не отговори.

— Хайде, господин Ленъкс — подкани го Нора. — Ако искате да излезете от тази стая, трябва да ми сътрудничите.

Ленъкс издаде нисък рев, който можеше да мине за чуждопланетен еквивалент на смях.

— И смятате, че можете да ме държите затворен тук дори минута повече, отколкото доброволно бих останал, така ли?

Той удари стената с масивния си юмрук и направи огромна дупка в нея.

— Ще се наложи да впиша щетите на сметката ви — каза Нора.

— Хайде, почвайте.

— Със сметката ли?

— Знаете какво искам да кажа.

— Да, знам… но се съмнявам дали ще можете да се справите. Значително сте се променил от първата операция насам.

— Разбира се, че съм се променил! — изрева Ленъкс и звукът на гласа му я накара да подскочи. — Долавях и най-скритите чувства на всички живи същества на Артизмо. Усещах предсмъртната агония на листата, паниката на дребните животни, които се опитват да се измъкнат от хищниците. Улавях екстаза на съвъкупляващи се Ястреборози, дори преживях огромните мъки при раждането на ново живо същество. Как може да не съм се променил!

— Разбирам.

— Едва ли. — И Ленъкс я изгледа враждебно. — Не искам да се връщам сред Хората.

— Не знам дали ще получа позволение за такава операция — заяви тя с недвусмислен тон. — Много от вашите реакции и възгледи вече не са човешки. За добро или за зло, ние като че ли сме неразделно свързани с вас и вие с нас. — И тя изведнъж се усмихна. — Впрочем, ако се интересувате, уволнихме психиатъра, който ви смяташе за напълно нормален.

— Оня дребния? С посивялата руса коса?

— Точно така.

— Трябваше да го изям, когато ми беше паднал.

— Коментарите ви от този род не са харесали особено на нашите психиатри — изтъкна тя кротко. — За да задоволим нуждите ви, се налага да ровим в кофите за смет.