Майк Резник - Преобразеният

Той й хвърли дълъг притесняващ поглед.

— Изглеждаш… подходяща.

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Само подходяща ли? И нищо повече?

— Здрава. — И той сви рамене.

— Имаш сериозен проблем, Завиър.

— Можеш да ми помогнеш да го разреша след операцията. Заради старите времена.

— Не мисля.

— Както искаш. Беше просто учтивост. Не го мислех наистина.

— Знам.

— Знаеш ли какво най-много не ми харесва? — запита той. — Имам фантастични рефлекси и феноменални очи, и нощно зрение, и слух, и забележителна издръжливост, а не ги използвам.

— Ти си в цивилизован свят. Нямаш нужда от тях. Спрели сме да еволюираме, когато сме изобретили колелото и климатика.

— Но това е такова прахосничество! Каква полза да ги имам, когато не мога да ги приложа?

— Да, няма полза. Затова ще се подложиш на реверсивната операция и пак ще станеш човек. Мисля, че имаш нужда и от консултация при психоаналитик.

Ленъкс седна на стола и крилата му се притиснаха в облегалката. Погледна чуждопланетните си ръце, после вдигна очи.

— Да, знам.

— Обаче?

— Моля?

— Стори ми се, че искаше да добавиш „обаче“.

— Обаче тези способности ще ми липсват.

— Не ти трябват — възрази Анджела.

— Знам.

— Тогава защо изглеждаш толкова потиснат?

— Ти смяташ ли някога да имаш деца? — запита Ленъкс.

— Не.

— Тогава ще се подложиш ли на операция за махане на гърдите?

— Не е същото, Завиър.

— Да, така е. Ти никога не си ги използвала.

— Разговорът става глупав — надигна се Анджела.

— Не го започнах аз.

— Виж, ако това има толкова голямо значение за теб, защо не ги помолиш да ти оставят нощното зрение и някои други неща?

Ленъкс въздъхна.

— Защо? Ако искам да виждам през нощта, ще светна лампата.

— Тогава какво искаш всъщност?

— Не знам.

Той обаче знаеше.

Ленъкс вървеше по коридора на болницата към малката импровизирана канцелария, без да забелязва почтителните, понякога пълни с ужас погледи. Ниска набита жена стана от бюрото си и тръгна към него, а вратата се затвори зад гърба му.

— Добър ден, господин Ленъкс — каза Нора Уолъс. — Радвам се да ви видя отново.

— Защо изобщо ви е потрябвало да ме виждате? — запита той. — Вашият департамент ме разпитва цели четири дни, когато се върнах.

— Знам. Бих искала да прибавя и моите поздравления към техните. Вие направихте нещо изключително. Получихме концесията за диамантите, без да въвличаме военните. Вие дори успяхте за по-малко от два месеца! Забележително! — И посочи стола, специално конструиран за тялото му на Светулка. — Моля, седнете!

Ленъкс седна и изчака тя да направи същото.

— Жаден ли сте? — попита Нора.

— В това тяло? — изсмя се той сухо.

— Съжалявам, че операцията ви се отлага толкова дълго, но доктор Нгони беше на почивка, а аз не бих поверила тази работа на никого другиго. Сигурно много искате да се върнете в човешко тяло.

— Много — отговори той с равен тон.

— Наистина, можехте да ни се обадите поне преди месец, вместо да чакате ние да ви потърсим.

Ленъкс се взря в дългите си нечовешки пръсти.

— Бях зает.

— Как върви книгата ви?

Той сви рамене в неопределен жест.

— Бих прочела някоя и друга страница, ако е възможно.

— Все още проучвам.

— Нима проучвате собствените си непосредствени впечатления от живота си като Светулка? — запита тя с невярващ израз на лицето.

— Аз не ви казвам как да си вършите вашата работа — изтърси раздразнено Ленъкс. — И вие не ме учете как да си върша моята.

— Не съм искала да ви засегна, господин Ленъкс. — Настъпи дълга неловка пауза. — Имате ли някакви въпроси за операцията?

— Никакви.

— Мислех, че връщането в човешки облик повече ще ви вълнува.

— Предполагам, че това си има предимства — рече Ленъкс.

— И неудобства?

— Да, и неудобства.

— Може би ще ми ги изброите?

— Че за какво?

— Имам си причини.

Ленъкс сви рамене.

— Предчувствам, че никога повече няма да съм годен за човек. Не че преди операцията съм бил кой знае колко годен.

— Защо смятате така?

— Изпитах толкова много неща, които никой от Хората не е изпитвал — отвърна той. — Видях неща, които те не са виждали, правих неща, които те не са правили, които не могат да направят с човешките си тела. Живях като чуждопланетец. Стоях на върха на пирамидата, от която всеки ден Светулки доброволно скачат към смъртта си. Ядох хляб — или еквивалента му — с шайка чуждопланетни разбойници и с върховен свещеник на религия, която никой от Хората никога няма да схване, и те ме приеха като Светулка. Как след това мога да се пригодя?