Майк Резник - Преобразеният

— Добре са. Бяхме в Канаген и в Плистанан, и в Корбедиан. Точно се върнахме в Браканан и разбрахме, че сега Чоманчи преговаря с Хората и размахва техните оръжия.

— Те защо не дойдоха?

— Страхуват се от срещата с теб.

— Страхуват ли се? Защо? Аз не нося оръжие.

— Срам ги е, дето не познаха, че си Богоизбраният.

— Радвам се, че ти не се страхуваш от мен.

— Не виждам защо. Бог не ми даде знак, че ти си Завиър Уилям Ленъкс, а не Дромеши. Значи да прозреш Неговата хитрост може би ще е богохулство.

„Този ваш Бог е дяволски ловко същество — помисли си кисело Ленъкс. — Не само извинява невежеството, ами го и изисква.“

А гласно каза:

— Защо дойде при пирамидата, Джамарш?

— Да те видя. Казаха ми, че идваш тук всеки ден.

— Вярно е.

— Може ли да попитам защо?

— От любопитство. Искам да науча какво е да си жанди. А усещам, че не мога да го направя, докато не разбера защо твоят народ доброволно скача към смъртта си от това място.

— Никога няма да разбереш.

— Дори да съм Богоизбраният?

— Има разлика между това да си Богоизбраният и да си Бог — отвърна Джамарш. — Бог е завършен. А ти не си.

— Мисля, че грешиш. Не защото не съм Бог, а че не съм завършен. Ако ми липсваше нещо, вие щяхте да го забележите още първия ден, когато се срещнахме.

— Не мога да видя какво ти липсва. Но и ти не можеш.

— Не те разбирам — учуди се Ленъкс.

— Съдбата ти е никога да не научиш защо жандите скачат към смъртта си. За да го разбереш, трябва самият ти да си жанди. А как е възможно ти, който досега си живял все сред Хората, да бъдеш наистина жанди, когато присъствието ти сред нас направи така, че Чоманчи вече наполовина е от рода на Хората?

В този момент Ленъкс разбра, че е време да си иде у дома.

Анджела Стоун се взираше в уродливото същество на дивана.

— Е? — попита тя. — Чакам отговор.

Съществото я погледна безизразно и не каза нищо.

— По дяволите, Завиър! Два месеца, откакто си се върнал, а не съм видяла една-единствена страничка от теб!

— Това не е въпрос — изрече спокойно Ленъкс.

— Ти изобщо започна ли да пишеш тая книга?

— Не.

— Кога смяташ да почнеш писането? Издателят ти се безпокои, а и аз, откровено казано.

— Изобщо не смятам.

— Какво?

— Това, което чу. Не пиша никаква книга.

— Защо, по дяволите, не пишеш?

— Не съм сигурен. Може би никога няма да я напиша.

— Що за отговор е това? — изсъска Анджела.

— Честен.

— Виж какво, стига ми и това, че все още изглеждаш като излязъл от най-лошия ми кошмар. Седиш си тук у дома, не говориш и не кореспондираш с никого, не отговаряш на телефона и на писмата. — Тя млъкна за момент. — Надявам се след операцията, по дяволите, да станеш пак старият Завиър.

— Старият Завиър, който се плъзгаше по повърхността на нещата — иронизира Ленъкс.

— Старият Завиър написа четири бестселъра и имаше забележителна публика от над един милион читатели.

— Препрочетох ги през последната седмица.

— И?

— И ги изгорих.

— Изгорил си ги? — повтори тя невярващо.

— Бяха банални.

— Да не са ти оперирали и мозъка? — попита уплашено Анджела.

— Ами! Дори ми дадоха нови сетива, а Медина ми даде много материал за размисъл.

— Не можеш да дадеш на мозъка нови сетива.

— Тогава са ми дали нов начин да използвам старите — рече раздразнено Ленъкс, — Загаси лампата.

— Знам, виждаш в тъмното.

— И ти ще можеш, ако дойдеш по-близо. — И той се опита да изобрази някаква усмивка. — Сега светя.

— Значи правиш салонни фокуси. Чудесно. А книгата ти?

— Аз?

— Какво аз?

— Ти не си същият човек, който преди една година си направи проклетата операция. Не знам дали са прибавили или са махнали нещо, но ти си различен.

— Наистина съм различен. — Застана пред нея. — Погледни ме.

— Различен си отвътре.

— Може би. — И Ленъкс замълча за момент. — Ти някога вървяла ли си сред пустинята?

— Разбира се, че не.

— А аз съм. Беше петдесет и осем градуса по Целзий, езерцата бяха по на трийсет мили едно от друго.

— Звучи ужасно!

— Нима? А според мен е весело.

— Предполагам, че си правил секс с някоя женска Светулка.

Ленъкс поклати глава.

— Това е строго, пуританско общество. Просто не се постъпва така. — Той направи малка пауза. — Но през последните една-две седмици идеята не ми се струваше толкова отблъскваща.

— Сигурна съм, че е така — отвърна тя язвително.

— Е, естествено е. Цяла година не съм правил секс.

— Само не поглеждай към мен.