Майк Резник - Преобразеният

Женските Светулки го избягваха и се чувстваха неудобно в негово присъствие. Отговаряха на въпросите му, защото Чоманчи бе заповядал на всички да му отговарят, но според Ленъкс контактуваха с мъжките Светулки само за да продължат рода. Когато женската Светулка достигнеше детеродна възраст, тя знаеше мястото си в обществото и никога не би пожелала да се възпротиви на установения ред. Веднъж, когато Ленъкс видя една женска Светулка да се превива под огромен товар, той предложи да й помогне, но минаващата наблизо мъжка Светулка му се сопна и отстъпи назад едва когато разпозна в негово лице Богоизбрания. (Същата вечер Чоманчи му обясни, че женските Светулки са яки същества и нямат нужда да им се помага във всекидневните задачи. Само може да бъдат покварени и/или корумпирани от такова поведение, каквото той бе демонстрирал през деня.)

Цялата търговия беше бартерна, но за разлика от екзотичните пазари на Биндър X и на Кенеди II асортиментът бе много ограничен и имаше голямо количество от всяка стока, така че сделките обикновено отнемаха цял ден и всеки купувач трябваше да мине през дузини търговци, докато сключи най-изгодната. Когато Ленъкс даде идея всички търговци, които предлагаха някакъв пустинен плод, да се кооперира и да установят твърда цена на продукта, те го изгледаха, като че ли беше луд, изслушаха го учтиво, защото беше Благословеният, и подхванаха обичайния си начин на търгуване веднага щом той си тръгна.

Колкото повече време прекарваше сред Светулките, толкова по-щастлив беше, че аванпостът дава оръжия срещу диаманти, защото доколкото схващаше, Светулките нито искаха, нито имаха нужда от друго. Земята беше твърде много, а обитателите й — твърде малко, за да се водят войни. Имаше достатъчно вода — в оскъдни количества — накъдето и да се обърнеш. Лесно беше да си намериш кадеко, а и те бързо се размножаваха. Паянтовите постройки пазеха Светулките от слънцето и вятъра. Малкото напоявани зеленчукови градини и животните, отглеждани за месо, даваха предостатъчно храна. Това беше стартовата точка за повечето цивилизации, но за тази май беше върховното постижение.

Единственото, което като че ли имаше значение за тях, беше религията им и тя си оставаше загадка за него. Той преведе съвестно първата четвърт от свещената книга и намери в нея някакъв мит за сътворението, който не блестеше с изключителност, както и няколко морализаторски притчи. Повечето от тях заплашваха със смърт всички, осмелили се да поставят под въпрос поученията на най-великите пророци и законотворци.

Книгата наставляваше Светулките какво да ядат, как да се обличат, кога да създават поколение, какво да мислят и — може би най-важното — какво да не мислят. Колкото повече неща научаваше, толкова повече съжаляваше, че има това тяло в това общество, защото при други обстоятелства сигурно би останал тук ако не за цял живот, поне за няколко години. Само че потисничеството и стагнацията, пораждани от религията, го караха да изпитва интелектуална клаустрофобия.

Реши, че ще остане достатъчно дълго, за да проникне в мистерията, която го бе накарала да се върне тук: причината, поради която две, три или повече Светулки всяка нощ скачаха към смъртта си от върха на пирамидата.

Попита свещениците, но те отговаряха само едно — че ще дойде време, когато ще му стане ясно и дори може би ще почувства нужда да направи този последен скок.

Разговорите с обикновените Светулки не му дадоха кой знае каква яснота. Те разбираха, че всеки от тях може да усети нуждата да скочи от пирамидата която и да е вечер, но не бяха в състояние да му кажат защо. Понеже нито един не беше оцелял от скока си, нямаше възможност да пита Светулки, които са го правили.

Всяко утро го заварваше да се катери към върха на пирамидата, да се взира в пустинята и да се чуди какво ли са виждали или усещали Светулките.

Една сутрин, докато стоеше там горе, усети, че край него има още някой. Обърна се и видя една мъжка Светулка, която му изглеждаше позната. Светулката бе застанала на няколко крачки и внимателно се вглеждаше в него.

— Поздрави, Завиър Уилям Ленъкс — каза Светулката.

— Поздрави — отвърна Ленъкс, взирайки се в него.

— Не ме ли позна?

— Знам, че съм те виждал преди. Но не си спомням къде.

— Аз съм Джамарш, единият от тримата търговци, с които се сприятели в пустинята.

— Наистина! Моля те, извини ме.

— Няма за какво — отвърна Джамарш. — Ти си Богоизбраният.

— Как са твоите другари Нешбидан и Сумричи?