Майк Резник - Преобразеният

Чоманчи продължи да го гледа безизразно и Ленъкс усети, че трябва да продължи с изброяването, да изреди колкото се може повече неща, които Хората биха могли да искат, за да не вземе свещеникът да оцени твърде високо диамантите, истинската им цел. След като изчерпи всички възможности — а те никак не бяха много на тази гола безплодна планета, свещеникът продължи да мълчи, но след няколко минути се изправи.

— Ще помисля за това.

„Разбира се, че ще помислиш, хитро дърто копеле. И ще намериш причина да се извъртиш и да преговаряш за оръжия.“

Ленъкс отиде да спи, чудейки се дали е действал правилно. Разбра отговора на другата сутрин, когато Чоманчи дойде при него.

— Помислих и ще говоря с Хората — обяви свещеникът.

„Много бързо мислиш. Сигурно си имаш някаква клауза за измъкване, скрита в несъществуващия ти ръкав.“

— Много се радвам да чуя това — отвърна Ленъкс.

— Ще уредиш да се срещна с тях тук, в Браканан. Понеже те са нашествениците, ще позволя да дойдат само двама, и то невъоръжени. Ти ще идеш до крепостта им и ще ги доведеш, ще бъдеш и преводач.

— Много ще се радвам да го направя.

— Ако дойдат повече от двама или се окаже, че имат скрито оръжие, или пък почнат да искат отстъпки, вместо да търгуват, ще знам, че си предал Бога заради Бледния. Тогава мъките, които си изтърпял като Завиър Уилям Ленъкс, ще бъдат нищо в сравнение с онези, които ще изтърпиш като Дромеши.

„Твърде много за Богоизбрания.“

— Разбирам — рече Ленъкс. — Кога искаш да се срещнеш с тях?

— Тук си от седем дни. Не желая да мислят, че много бързам, затова ще почакаш още двайсет дни, преди да идеш в крепостта им.

— Както искаш. Има ли нещо друго?

— Само едно — повиши глас свещеникът. — Бог ти е дал тяло на жанди и аз се държах с теб като с жанди.

— Оценявам това.

Свещеникът вдигна ръка.

— Не съм свършил. — И се взря в изкуствените очи на Ленъкс. — Хората са порочна и двулична раса, а ти още си наполовина от техния род. Ще те наблюдавам много отблизо.

Хората дойдоха и си отидоха, и пак дойдоха и накрая сделката беше сключена. Републиката получи правото да добива диаманти в пустинята край Браканан, а Чоманчи — по сто пушки годишно, които веднага раздаде на най-верните от най-верните си последователи.

Колкото до Ленъкс, той изпълни мисията си за по-малко от два месеца. Можеше вече да се върне и да му направят реверсивна хирургия, но не му се щеше да изгуби новото си тяло, а и имаше да научава още много неща за Светулките от Медина.

Едно от нещата, на които винаги се чудеше, беше, че новото му тяло, също както телата на другите Светулки, свети в тъмното. Накрая се добра до причината: в древността е имало някакъв нощен хищник, сега напълно изтребен, който е ловял Светулки. По някакъв начин в процеса на еволюцията те са развили способността да светят и са заслепявали големоокия хищник.

(Важна странична последица от светенето е било това, че кражбата и другите нарушения на закона практически са станали невъзможни, тъй като е нямало начин да се действа тайно и през нощта. Така е отпаднала нуждата от репресивен апарат и съдебна система, понеже всички престъпления са били обявявани за богохулство и с тях са се занимавали свещениците.)

Крилата бяха друго нещо. Те никога не са служели за летене, никой не бе в състояние да му даде смислено обяснение защо съществуват. Ленъкс можеше да размахва крилата си със съзнателно усилие, но от това нямаше полза — те нито го охлаждаха, нито защитаваха голата му кожа от насекоми. Когато махнеше мантията си, не му даваха и илюзията, че може да полети.

Докато опознаваше възможностите на забележителното си тяло, изпробвайки силата, зрението и способността да яде почти всичко, той изследваше и много по-стесняващите ограничения на обществото, в което бе попаднал.

Книжовността беше достояние само на свещениците, а те четяха единствено своята свещена книга, едничката, която можеше да се намери в Браканан.

Всичко, което не можеше лесно да се обясни — природните явления или технологията на Хората, се обявяваше за магия.

Децата тичаха без надзор по улиците, влизаха във всеки дом и сядаха там да ядат, често пъти оставаха да спят в чужди къщи. Родителите не изглеждаха обезпокоени от отсъствието им, нито пък имаха някакво чувство за собственост или за отговорност към тях. Всеки възрастен от двата пола можеше да тупне всяко дете по главата, задето не е изпълнило достатъчно бързо някоя заповед, а децата като че ли приемаха това без учудване и без обида.