Майк Резник - Преобразеният

— Аз.

Боецът не можеше да възрази на върховния свещеник, но държанието му издаваше абсолютна обърканост и недоверие.

— Попита как е бил избран — обърна се Чоманчи към стария свещеник. — Ще чуеш отговора. Дромеши, кажи им предишното си име.

— Завиър Уилям Ленъкс.

Ленъкс погледна лицата на събралите се жанди. „Проклет да съм! Никой няма да му възрази. На всичкото отгоре май му повярваха! Думата на върховния свещеник е закон. Нищо чудно, че още яздят кадеко и не знаят какво е клозет.“

— Защо е бил пратен тук? — запита един свещеник.

— Ще разбера това с времето — каза Чоманчи, преди Ленъкс да успее да отговори. — Но запомнете лицето му и моите заръки.

Чоманчи махна с ръка и стаята веднага се опразни.

— Имам още някои въпроси — обади се Ленъкс.

— Бог би могъл да ти даде отговорите на въпросите, също както ти е дал и ново тяло — отвърна Чоманчи. — Фактът, че не ги е дал, означава, че е искал да научиш тези отговори сам.

— Точно това се опитвам да направя.

Чоманчи се изправи.

— Първото, на което трябва да те науча, е търпението. Досега си живял все сред Хората. Не можеш духом да станеш жанди само за няколко дни или месеци. Мога да ти отговоря на всеки въпрос за жандите, преди да падне нощта, но отговорите ми няма да са ти полезни. Ти трябва да живееш известно време сред нас, не само да ни наблюдаваш, но да преживяваш всичко.

— Точно такова намерение имам.

— Ела. Време е да ти покажа къде ще живееш.

Ленъкс стана и последва свещеника през многолюдните помещения, докато двамата излязоха на улицата.

— Мислех, че това е домът ти — каза Ленъкс.

— Сгрешил си.

— Това място за свещенодействие ли е?

— Може би утре аз ще узная от теб какво е.

Тръгнаха мълчаливо по криволичещата улица, след това свиха в една пресечка. Спряха пред някаква сграда, която не изглеждаше по-величествена от която и да е Друга.

— Стигнахме — обяви Чоманчи. — Ела, Дромеши.

Светулката влезе в сградата и Ленъкс го последва. Минаха през една гола стая, после през приятно ухаеща кухня. Там готвеха две женски Светулки, които не им обърнаха никакво внимание. След това стигнаха до анфилада от три стаи с дюшеци на пода. Чоманчи го преведе през тях и влязоха в кръгла стаичка с две прозорчета.

— Ще спиш тук — посочи свещеникът. Ленъкс се огледа, без да каже нито дума.

— Да смятам ли, че не ти харесва?

— Всяка стая е добра. Но ако поискам да изляза през нощта, трябва да мина през другите стаи. Не искам да нарушавам съня ти.

— Защо ще излизаш?

— Ученето не спира по залез слънце.

— Всяка нощ ти ще ходиш до пирамидата — досети се Чоманчи, — И тъй като и аз ще съм там, излизането ти няма да ме събуди.

— Ще ми бъде ли позволено да ходя там? — запита Ленъкс.

— Ти си жанди — отговори свещеникът, подминавайки въпроса.

— Няма да знам какво да направя, когато стигна там.

— Какво щеше да правиш онзи път, когато отиде до пирамидата?

— Щях да се смеся с останалите и да правя това, което правят и те, докато разбера какво става.

— Разумен подход.

— Само това ли ще ми кажеш? — запита Ленъкс.

— Ако полагаш искрени усилия, но все още срещаш затруднения, аз ще те ръководя — увери го Чоманчи.

— Имам чувството, че колкото и опит да добия със собствени усилия, има едно нещо, което ти ще трябва да ми обясниш.

— Какво е то?

— Защо онези двама жанди скочиха и се убиха?

— Може би ще трябва да ти го кажа. Но ако успееш да го разбереш без моя помощ, наистина ще станеш жанди и духом, както си телом.

Ленъкс си обеща, че някой ден ще застане на върха на пирамидата, знаейки отговора на този въпрос.

Ленъкс стоеше на върха на масивната пирамида и гледаше пустинята с изкуствените си очи.

Наблюдаваше обедното небе, облаците, пълзящите пясъци, Браканан, който се намираше на около три мили. След това затвори очи и раздвижи зачатъчните си крила.

Нищо не се случи.

„Какво виждаха те? Нима мислеха, че могат да летят? Разбираха ли, че скачат към смъртта си? А ако в началото не са го разбирали, дали са го разбрали по средата на летежа си? Съжалявали ли са в този миг, или пък са желаели именно смъртта?“

Отвори очи и погледна надолу към земята. Не му се зави свят, не се уплаши, че ще загуби равновесие.

„Какво кара човек или жанди да скочи доброволно от тази височина? Дали са получавали такова вътрешно откровение или екзалтация, та да сметнат, че то не може да се сравни с нищо, което ще преживеят в бъдеще? Дали са разбирали, че теокрацията прави живота им безсмислен, и са скачали, защото нямат възможност да променят съдбата си?“