Майк Резник - Преобразеният

— Точно така.

— Този разговор беше много показателен — заяви Чоманчи.

После се обърна към Борлешан:

— Борлешан, сега можеш да ни оставиш.

Светулката веднага излезе от стаята.

— Той изпълни мисията си — изрече Чоманчи, втренчил поглед в Ленъкс. — Повече не ни е необходим.

Настъпи дълга неловка тишина.

— Има ли нещо друго, за което да питаш? — Ленъкс внезапно се почувства доста притеснен.

— Имам само един въпрос — отвърна Чоманчи. — Кой си ти?

— Казах ти. Името ми е Дромеши.

— Знам какво ми каза. Но искам истината.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ми е ясно как си успял да попаднеш тук в този вид, но ти си от Хората.

— Това е смешно! — избухна Ленъкс, мъчейки се да си придаде оскърбен вид. — Изглеждам ли да съм от Хората?

— Не. Но въпреки това си.

— Защо твърдиш това? — запита Ленъкс.

— Когато влезе в стаята, забелязах, че непохватно се мъчиш да наподобиш почтителния поклон на Борлешан. Това е странно, защото всички жанди го научават още от съвсем малки. Помислих си, че трябва внимателно да наблюдавам този боец. Това само събуди подозрението ми, но те издаде друго нещо. — Светулката млъкна и сякаш се вгледа през кожата в човешкото същество, скрито под нея. — Светът, в който живеем, е Гротамана — продължи той. — Само Хората го наричат Медина.

„Чудесно, Ленъкс, дяволите да те вземат, глупако! Шест месеца се подготвяше за този момент и се издаде за по-малко от десет минути.“

— Кой си ти? — повтори Чоманчи с непроменено изражение.

— Не можеш ли да отгатнеш?

Светулката се замисли.

— Мисля, че си Завиър Уилям Ленъкс, но искам да съм сигурен.

— Да, аз съм — потвърди Ленъкс. — И помни, мога да те достигна много преди някоя Светулка да стигне до мен.

— Да ме убиеш ли си дошъл? — запита Чоманчи.

— Не, освен ако не ме принудиш.

— За отмъщение ли си дошъл?

— Не.

Чоманчи не сваляше поглед от него.

— Това не е маска, нито костюм — каза той най-накрая.

— Не е.

— Променил си външността си неотдавна.

Чоманчи посегна към него и полека опипа лицето и торса му.

— Наведи се напред.

Ленъкс се наведе и Чоманчи заразглежда крилата му. Накрая взе сухата дългопръста ръка на Ленъкс и внимателно я огледа.

— Магия! — възкликна той с изплашен глас.

— Хирургия — отговори Ленъкс.

— Какво е това хирургия?

Ленъкс започна да обяснява, но Светулката не преставаше да хъмка и да клати глава.

— Не може да е вярно. Когато ти отсякох пръстите, не са ти пораснали нови — нито като на Хората, нито като на жандите. Когато ти отсякох крака, не ти порасна нов. Не, Дромеши, това е магия.

— Това е научна процедура.

— Какви молитви и песни сте използвали?

— Използвани бяха медицински инструменти, нищо друго.

— Какви инструменти?

— Скалпел, нещо като нож. И протези, изкуствени крайници.

— Ако те порежа, ще потече ли кръв?

— Да.

— Значи лъжеш — отсече Чоманчи. — Крайниците ти не са изкуствени. А ако са били използвани ножове, те несъмнено са били благословени от свещеник и наблюдавани от самия Бог.

„Никога няма да се преборя с този аргумент. Впрочем за какво ли съм се загрижил? Ако той иска да вярва, че Бог специално се е заинтересувал от мен, защо да му разсейвам илюзиите?“

— Само Бог може да сътвори такова велико чудо — продължи Чоманчи. — Това не е по силите дори на Бледния.

— Бледния ли? — повтори Ленъкс.

— Онзи, който противостои на Бога — обясни свещеникът.

Ленъкс не каза нищо, когато Чоманчи отново го докосна.

— Но защо Бог е избрал да те превърне в жанди?

„Добре, ще играем твоята игра.“

— Не знам какъв е замисълът на Бога — започна Ленъкс, отмервайки внимателно думите си с надеждата да не бъде обвинен в богохулство, — но имам една теория.

— И каква е тя?

— Аз съм роден сред Хората и знам, че те не са ви врагове. Те само искат да живеят в мир и да споделят с вас ползата от своето знание. Но ако някой от тях ви го каже, няма да му повярвате. Мисля, че Бог ме превърна в жанди, защото ще повярвате в истината само ако я чуете от такъв като вас.

Чоманчи дълго време не помръдна от мястото си, сякаш имаше нужда да свикне с тази мисъл.

— Възможно е — отрони той най-накрая.

„Мислиш ли? Аз не бих повярвал дори за две секунди… Но пък и не съм върховният свещеник на една назадничава теокрация.“

— Възможно е — повтори Чоманчи, — но което е възможно, не винаги е правилно. Ще живееш в моя дом, ще ядеш на моята маса и преди да се разделим, ще узная защо Бог те праща тук в това тяло.