Майк Резник - Преобразеният

Чоманчи се обърна към Ленъкс. Той побърза да имитира поклона на Борлешан.

— Аз съм Дромеши, боец от далечна земя.

— Коя земя? — запита Чоманчи.

Ленъкс се опита да си спомни имената на далечни градове, които съкилийникът му беше споменавал преди повече от година.

— По произход съм от Борода — отвърна той най-накрая.

Чоманчи кимна.

— И двамата сте дошли в Браканан да ме видите ли?

— Да, Чоманчи — рече Борлешан.

— Тогава ще изслушам какво имате да ми кажете.

— Идваме от аванпоста на Хората в пустинята с послание за теб — започна Ленъкс. — Мирно послание.

Чоманчи ги гледаше безизразно.

— Този жанди — Ленъкс посочи сочи Борлешан — пострада в битка преди повече от месец. Коляното му се поду и стана три пъти по-голямо. Не можеше да ходи и много го болеше. Заведох го в аванпоста и лекарят на Хората го излекува. — Той спря, за да остави факта да изпъкне. — Те предложиха да лекуват всяка рана, получена от който и да е жанди, като жест на добра воля.

— Вярно е, Чоманчи — потвърди Борлешан. — Първо се съмнявах в Дромеши, но думите му се потвърдиха. Хората наместиха крака ми и се отнасяха към мен с уважението, дължимо на всеки рейбони.

— Според тях — допълни Ленъкс — техните подбуди не са правилно разбрани. Искат да се срещнат с теб и да те убедят, че имат добри намерения към всички жанди. Казах им, че ще ти предам тяхното послание.

— Имаха възможност да ни убият и двамата, но не го направиха — намеси се Борлешан. — Медицинските им знания превъзхождат всичко, което можем да си представим, а те предложиха да ни ги продават.

— И срещу какво? — отвори уста най-накрая Чоманчи.

— Не знам — каза Ленъкс. — Но знам, че нямат желание да се месят в нашето общество. Може би ще искат нещо, което е ценно за тях, но няма никаква стойност за нас.

— Като например?

— Не знам — повтори Ленъкс. — Не съм член на техния съвет. Аз съм само пратеник.

— Ти си накарал този — и Чоманчи посочи Борлешан — да се довери на Хората. Защо?

— Дълго ги наблюдавах — отвърна Ленъкс — и се убедих, че те не ни желаят злото.

— Въпреки че са убили толкова много жанди?

— Не съм казал, че няма да се бият с нас, ако сметнат, че са предизвикани да го сторят — обясни Ленъкс. — Те просто нямат враждебни намерения. Приятелят ми беше осакатен и го болеше. Аз не можех да му помогна. Никой жанди, когото познавам, не може да му помогне. Нямаше кого да моля за помощ освен Хората.

— Никой жанди не моли за помощ — изрече сухо Чоманчи.

Ленъкс погледна към Борлешан, но Светулката мълчеше.

— Не молех заради себе си — каза Ленъкс, — а заради моя другар. Причината е, че аз съм отговорен за това нараняване.

— Интересуват ме Хората, а не раната на Борлешан — отсече Чоманчи. — Те живеят зад високи стени. Как си ги наблюдавал?

— Виждал съм ги, когато не бяха зад стените, шпионирал съм ги. Те изглеждат разумни същества.

— На мен никога не са ми изглеждали — натърти Чоманчи.

— Не мога да разбера езика им, но някои действия не се нуждаят от думи. Виждал съм ги да разрешават споровете си с говорене. Виждал съм как техните лекари лекуват своите болни. Виждал съм ги да проявяват състрадание не само един към друг, но и към животните в пустинята. На два пъти те узнаха за моето присъствие край тях, но и двата пъти, макар да имаха възможност да ме убият, те се опитаха да общуват с мен и после ме пуснаха да си тръгна, без нищо да ми направят.

— Казваш, че нямали намерение да ни се бъркат — проточи Чоманчи. — И въпреки това те нахлуха в Браканан само преди една година. Какво ще кажеш за това?

— Не бях тук, така че не знам всички факти, но ми казаха, че са дошли да спасяват свой другар.

— Саботьор.

— Или просто глупав авантюрист — предположи Ленъкс. — Той опитал ли се е да нарани някой жанди или да открадне нещо?

— Хванахме го, преди да беше успял.

— Той призна ли, че е искал да направи нещо такова?

— Нима очакваш саботьор да си признае?

— Значи въпросът е как тълкуваш постъпките му — заключи Ленъкс.

Чоманчи хвърли дълъг безизразен поглед на Ленъкс и накрая се обърна към Борлешан:

— А ти съгласен ли си с Дромеши?

— Нищо от това, което преживях в аванпоста, не противоречи на думите му — отговори Борлешан.

— Наистина вярвам, че са дошли на Медина с мирни намерения — продължи Ленъкс. — Отвориха болницата си за нас. Сигурно нищо няма да рискуваме, ако се съгласим да говорим с тях.

— Така ли мислиш? — запита Чоманчи.