Майк Резник - Преобразеният

— Благодаря за гостоприемството ти — отвърна Ленъкс. „Сякаш ми е предоставен избор.“ — Имам много да уча от теб, защото макар че телом съм жанди, умът ми още е като на Хората и не разбирам много неща.

— От този миг ти вече не си Завиър Уилям Ленъкс от Хората, а Дромеши от жандите — обяви Чоманчи. — И понеже Бог те е преобразил и те е пратил при мен, ще те водя по пътеката на истинното знание, докато успея да отгатна Неговата цел.

— Нека почнем още сега — предложи Ленъкс. — Защо ме осакати?

— Очевидно Бог те е изпитвал.

— Но тогава ти не си го знаел — настояваше Ленъкс. — Не исках да ви сторя зло. Ако Бог не ти е заповядал да го направиш…

— Важни политически нужди го наложиха — заключи Чоманчи. — Поради тези причини беше оставен жив.

— Оставен? — възкликна Ленъкс. — Ти щеше да ме убиеш, когато дойдоха да ме спасят!

— Видяхме ги да идват, когато бяха на половината път между Браканан и пирамидата. Наистина ли смяташ, че отряд бойци могат да се скрият от жандите през нощта?

„Ами да, нощното зрение! Защо, по дяволите, аз не се сетих?“

— Или че не можех да те убия с един удар, преди да дойдат?

„Половин година си блъскам главата и не се сетих за това.“

— Все още бих искал да чуя твоето обяснение.

— Намери го сам, Дромеши. Аз знам само едно: Бог няма да превърне в жанди някой глупак.

„Не се обзалагай.“

— Ако ме бяхте убили, това щеше ли да предизвика война?

— Смяташ ли, че Завиър Уилям Ленъкс е толкова важен?

— Не — отвърна искрено Ленъкс. — Може би не.

Чоманчи мълчеше.

— Аз бях предупреждение — каза след кратко замисляне Ленъкс.

— Наистина.

Ленъкс се намръщи недоумяващо.

— Но гарнизонът знаеше, че не искате да ви се бъркаме, вие знаехте, че аз не съм от военния корпус. Това просто няма смисъл.

Светулката не помръдваше, сякаш очакваше Ленъкс да продължи.

— Вие не предупреждавахте гарнизона — изрече бавно Ленъкс, — Знаехте кой съм, знаехте какво се говори за мен. Знаехте, че ще разкажа за своите преживелици на Хората. Искахте аз да разкажа такива неща, че Хората вече да не стъпят на Медина.

Чоманчи изхъмка утвърдително.

— Така че дори аванпостът да не беше пратил бойци да ме спасяват, вие въпреки това нямаше да ме убиете.

— За какво да те убиваме?

— А ако бях боец, щяхте да ме убиете веднага, така ли?

— Това щеше да означава промяна в политиката на Хората и щяхме да се принудим да воюваме.

— Но тъй като бях известен и не бях боец, за вас бях по-ценен жив и обезобразен, отколкото мъртъв.

Чоманчи не потвърди очевидното и продължи да мълчи.

— Това вече има смисъл — заключи Ленъкс.

— Разгневен ли си?

— Гневът е като болката. Накрая преминава.

— Добре. Нищо чудно нашият Бог да те е пратил тук, за да ни накаже. — Чоманчи замълча. — Какво искаш от мен?

— Да се уча от теб — изрече Ленъкс. — Аз съм наполовина жанди. Искам да стана такъв изцяло. Вече виждам, чувам и усещам нещата като жанди, но сега искам да ме научиш и да ги разбирам като жанди. Да зная това, което ти знаеш, да мисля така, както ти мислиш.

„И ако открия, че това съдържа същите предимства, както и да нося тяло като вашето, може би никога няма да се върна.“

— Ще те обучавам — отвърна Чоманчи. — А в замяна ти ще ме научиш на това, което знаеш за Хората, за да сме наравно, ако някога пожелая да се срещна с тях.

Свещеникът изведнъж се изправи и плесна с ръце. Дузина жанди влязоха в стаята. Ленъкс позна, че въоръжените бяха бойци, а невъоръжените — свещеници.

— Това е Дромеши — обяви Чоманчи. — Огледайте го добре и го запомнете, защото той е бил избран от Бога да дойде сред нас. Ако поиска помощ, длъжни сте да му помогнете. Ако потърси знание, не бива да му отказвате. Ако престъпи законите ни, ще ми съобщавате лично за това, но няма да предприемате нищо срещу него.

Обади се един стар свещеник, превит в почтителен поклон:

— Аз никога няма да се усъмня в думата на Чоманчи — прошепна той предпазливо, — но Дромеши изглежда като всеки друг жанди. Мога ли да запитам по какъв начин е бил избран от Бога?

— Огледайте го внимателно. Някой от вас разпознава ли го?

Събраните свещеници и бойци измърмориха отрицателно.

— Грешите — поде Чоманчи.

— Никога преди не съм го виждал — обади се един боец.

— Напротив, виждал си го. Дори прободе с копие крака му.

— Ако той твърди това, значи лъже! — възмути се боецът.

— Не, той не твърди това — каза Чоманчи. — Но има свидетел.

— Кой? — почуди се боецът.