Майк Резник - Преобразеният

— Кажете на бойците си да свалят оръжията и ще видим кого повече ще го заболи! — освирепя Ленъкс.

— Иска ти се, нали? — изсмя се офицерът, сграбчи брадичката на Ленъкс и изви главата му назад. — Кога научи езика на Хората от Ленъкс?

— В Браканан.

Последва силен удар по главата.

— Ленъкс беше само един ден в Браканан. Не може толкова бързо да си го научил. Къде те учеше?

— Предавам се — изрече Ленъкс уморено. — Вие кажете.

— Държанието ти не ми харесва — заключи офицерът. — Идваш ми тук с най-тъпата история, която някога съм чувал, отговаряш на всички въпроси с лъжи… Не, хич не ми харесва как се държиш. И май не ми идва на ум какво ли може да ми хареса у теб.

— Чувството е взаимно.

— Като си мисля сега за тия работи, не виждам защо да не те убия още тук, в тоя момент.

— Аз пък виждам — натърти Ленъкс.

— Тогава може би ще споделиш това с мен, когато имаш време.

— Коридорът пред тази стая води покрай столовата и стаята за почивка и стига до командирските помещения. Вътре в двора, срещу северозападната стена, е арсеналът. Лечебницата е точно до станцията за субпространствено прехвърляне.

Офицерът го изгледа смаяно.

— Откъде знаеш всичко това?

— Знам, защото аз съм Завиър Уилям Ленъкс, но щом не искаш да повярваш на това, значи съм Светулка и ако аз знам всичко това, и другарите ми също го знаят. Затова ще се наложи да ме държиш жив достатъчно дълго, за да откриеш какво още знам и на кого съм го казал.

— Ще разбера, не се притеснявай — отсече офицерът, но гласът му не прозвуча особено уверено.

— Междувременно — продължи Ленъкс — ви съветвам да не ме малтретирате, защото когато Мбака се върне, ще ви одере кожата, ако сте ми нанесли непоправима вреда.

— Ти да не би да ми заповядваш? — наежи се офицерът.

— Не — прозвуча спокойно гласът на Ленъкс, — само ви давам съвет. Ако остана жив достатъчно дълго, може би ще ми благодарите.

Офицерът се отдръпна на две крачки и хвърли неуверен поглед към Ленъкс.

— Хубаво — изрече той най-накрая. — Полковник Мбака трябва да се върне утре сутринта. Нека той реши какво да прави с теб.

Той отиде до вратата, изчака силовото поле да угасне и когато излезе, отново го активира.

— Имам нужда от одеяло и легло — каза Ленъкс. Офицерът се обърна към един от пазачите:

— Вижте там, донесете му тия неща.

— И малко вода.

Офицерът кимна.

— И вода.

— Благодаря.

— Къде е приятелят ти… онзи, дето трябва да се лекува?

— В пустинята.

— Кажи къде е и ще го доведем.

— Мислех, че не сте повярвали на онова, което ви казах.

— Ще го докараме като затворник и ще му окажем съответната медицинска помощ. Полковник Мбака ще реши какво да прави с него.

— Нека изчакаме до утре — помоли Ленъкс. — Трябва да дойда с вас. Ако не ме види, или ще ви убие, или ще се опита да избяга.

— Защо? — подметна остро офицерът. — Мислех, че повече иска да преговаря, а не да се бие.

— Той не ви познава така, както аз ви познавам — рече Ленъкс с нещо, което трябваше да изобразява ехидна усмивка.

Благодарение на новите си усъвършенствани сетива Ленъкс се събуди дълго преди стъпките да спрат пред килията му. Надигна се и погледна към коридора. След миг силовото поле беше дезактивирано и в стаята влезе нисък чернокож мъж.

— Господин Ленъкс?

— Да — отговори Ленъкс, изправяйки се с мъка на крака. — Вие ли сте полковник Мбака?

— Аз съм. Извинете за лошото отношение, на което сте станал жертва тук. Виновните сигурно вече са наказани.

— Добре.

Мбака повдигна едната си вежда.

— Интересен отговор — каза накрая.

— Наистина ли?

Полковникът кимна.

— По-скоро очаквах да кажете нещо от рода, че те са изпълнявали дълга си и че ги разбирате.

— Майната им — отсече Ленъкс.

— Добре, добре, господин Ленъкс. Но трябва да признаете, че историята ви никак не е за вярване.

— Какво значение има — пресече го Ленъкс. — Щом се отнасяте така с невъоръжените Светулки, нищо чудно, че не ви искат на тяхната планета.

След кратък размисъл полковникът кимна.

— Добре казано — и замълча. — Ще дойдете ли с мен до кабинета ми? Трябва да обсъдим някои неща.

— На бас, че ще дойда — последва го веднага Ленъкс. Докато вървяха по коридора и минаваха покрай столовата, той усещаше любопитните и доста често враждебни погледи на бойците, мъже и жени, които седяха там. Огледа се за офицера, който го бе арестувал и бил, но не го видя никъде. „Точно така. Мога да си представя как ще реагират приятелите му, ако го видят нападнат от Светулка.“