Майк Резник - Преобразеният

— Аз ви казвам истината, по дяволите!

Офицерът реагира с котешка бързина и го отметна към стената.

— Не ме докосвай, Светулко! — изсъска той. Ленъкс се насили да се успокои и да произнесе с възможно най-равен тон:

— Има ли някой от вашите бойци, който е бил тук повече от осем месеца?

— Защо?

— Защото аз бях тук преди осем месеца. Мога да ви припомня неща, които са се случили и които само Хора биха могли да знаят. Те ще разберат, че казвам истината.

— Хубав трик — подметна офицерът. — Аз бях тук, когато спасихме Ленъкс. Нямаше много за спасяване. Кой знае какво сте го правили, копелета такива, преди да пристигнем! — И той се вгледа в Ленъкс. — Искаш да си играеш игрички, а? Добре. Колко души бяхме в спасителния отряд?

— Не знам.

— Колко души те носеха до колата, с която дойдохме дотук?

— Бях в безсъзнание — отговори Ленъкс. — Знаете, че е така.

— Не беше в безсъзнание, когато докторът дойде да те кърпи — парира офицерът. — Как се казва докторът?

— Не знам.

Офицерът се изсмя.

— Не знаеш името на онзи, който ти е спасил живота?

— Бях в шок! — процеди Ленъкс. — Не помня нищо, след като те ме приковаха към земята.

— Страшно удобно! — заяви офицерът. — Ще ти дам един час да си помислиш. После пак ще говорим.

Той си тръгна заедно с тримата пазачи и Ленъкс остана сам в килията. Нямаше дюшек, нито одеяло, нито чешма, нито тоалетна — само четири стени, под, таван и силово поле.

Той отиде в ъгъла, клекна долу и се опря на стената. Защо, да му се не види, трябваше да дойде тук точно когато Мбака го няма? Беше рискувал живота си, за да накара Борлешан да го изслуша и да се съгласи да го последва. Това беше първият малък пробив, а тези идиоти щяха да опропастят всичко.

Ленъкс видя няколко бойци да минават по коридора, чу някакви команди и започна да се притеснява за себе си. След това се замисли за Борлешан, който лежи там някъде в пустинята с подуто като грейпфрут коляно, и гневът измести самосъжалението. Как беше успял още в самото начало да изпадне в такова глупаво положение?

Най-накрая офицерът се върна. Силовото поле угасна за малко, докато той влизаше вътре, после отново забръмча. Двама въоръжени пазачи застанаха пред вратата и насочиха лазерните си оръжия към Ленъкс.

— Помисли ли какво ще ми разкажеш сега? — запита офицерът.

— Разбирам колко невероятна изглежда цялата работа — отвърна Ленъкс, — но всичко е вярно. Ако се съмнявате, защо не ме питате за неща, които само Хората могат да знаят?

— Питах те, но ти не знаеше.

— Казах ви, бях в шок от болка и загуба на кръв. Питайте нещо друго. Питайте ме за плана на крепостта.

— Как, по дяволите, ти хрумна да споменеш тъкмо това?

— Живях тук пет месеца.

— Исусе! Ей, ама вие здравата сте го изцедили това копеле! Чудно ми е как не си е забравил името след всичко, което сте направили с него.

— Това си беше моя грешка. Влязох в забранен район.

— Не ми се оправдавай — прекъсна го офицерът. — Той е бил от Хората и вие сте го накълцали на панделки. Това е всичко, което ми трябва да знам.

— Аз не им се сърдя. Защо вие ще им гоните карез?

— Писва ми вече от тия представления. Смехории — рече офицерът и се наведе почти до лицето на Ленъкс. — Сега те питам съвсем любезно за последен път: кой си ти и какво правиш тук?

— Аз съм Завиър Уилям Ленъкс и търся медицинска помощ за приятеля си, който е Светулка.

Офицерът цапардоса Ленъкс право в лицето.

— Питам пак: кой си ти и защо си тук?

— Няма никаква разлика дали съм Ленъкс или Светулка — изрече Ленъкс, облизвайки кръвта от устната си. — Пратили са ви тук да се сближавате със Светулките, а не да воювате с тях. Приятелят ми се нуждае от медицинска помощ.

Изплющя още една плесница.

— Сближаването със Светулките е друга работа — рече офицерът. — Моята работа е да осигуря безопасността на тази крепост. Кой си ти?

— Завиър Уилям Ленъкс.

Наложи се Ленъкс по-дълго да се свестява от юмручния удар.

— Цял ден само това чувам. Кой си ти?

— Дромеши.

— Така е по-добре. Сега казвай защо си тук.

— Приятелят ми има нужда от медицинска помощ.

— Откъде си се научил да говориш езика на Хората?

— Това е родният ми език.

Нов удар.

— Откъде си научил езика на Хората?

— От Завиър Уилям Ленъкс.

— Кога?

Докато Ленъкс се опитваше да скалъпи отговор, който да не му докара нови удари, юмрукът на офицера се заби в корема му. Той се сви на земята, останал без дъх.

— Не си много умен — рече офицерът. — Мен не ме заболя толкова, колкото теб.