Майк Резник - Преобразеният

— Как може топченцето да притъпи болката? — попита Борлешан с нотка на подозрителност.

— Не знам — рече Ленъкс. — Не съм от Хората. Но я си представи, че те ранят в крака. Ако направиш стегната превръзка над раната, за да спреш кръвта, кракът ти ще изтръпне. Той пак си е ранен и щом отпуснеш превръзката, болката се връща. Но докато превръзката стои стегната, болката я няма. Струва ми се, че тези топченца правят нещо подобно, ама не отвън, а отвътре.

— Това прилича на магия — отсече Борлешан.

— Магия, която те са склонни да споделят с нас.

— Ще дойда с теб, когато говориш с Чоманчи, и ще го накарам да постигне споразумение с хората, стига да е честно. Ние трябва да овладеем това знание.

„Мамка му! Значи наистина с Чоманчи трябва да се говори. Чудя се какво ли ще направя, когато застана на една ръка разстояние от него.“

— Как мислиш, че ще реагира? — попита Ленъкс на глас.

— Той няма полза от Хората — отвърна Борлешан. — Най-точно е да се каже, че ги мрази, особено откакто един от тях на име Завиър Уилям Ленъкс се опита да наблюдава нашите церемонии около пирамидата. — Той замълча за миг. — Няма да е лесно да го убедим.

— Може би ще ни трябва някаква стратегия — подхвърли Ленъкс.

— Каква по-точно?

— Ами най-напред да разкажем за нашия опит пред други, които евентуално ще погледнат с по-благосклонно око, и да идем при Чоманчи заедно с няколко поддръжници.

— Какво значение има това за Чоманчи! — възкликна Борлешан. — Неговата дума е закон.

— Искам да кажа, че той сигурно няма да изслуша един боец от далечна земя и един рейбони, който очевидно е задължен на медицината на Хората. Но може би ще склони да повярва, ако му доведем десетина-двайсет жанди, които сме привлекли за съмишленици.

— Ще изложим едно и също и пред двайсетте, и пред единия — възрази Борлешан. — Само отговорът на този един е от значение.

— Според теб кое време е подходящо, за да идем при него? — осведоми се предпазливо Ленъкс.

— Няма значение. Чоманчи си е Чоманчи и денем, и нощем.

— Така е — заключи Ленъкс, защото не му се говореше за това.

След около час стигнаха до един оазис — с приближаването им до онова, което тук минаваше за цивилизация, все по-често срещаха по пътя си малки езерца — и макар че Борлешан искаше да го отминат, Ленъкс настоя да спрат за почивка. Не знаеше дали да кара Светулката да пие вода, затова самият той просто пийна една голяма глътка и с облекчение видя как Борлешан последва примера му. Двете кадеко не обърнаха внимание на водата и Ленъкс реши, че тази кратка почивка е била достатъчна.

Поеха отново през пустинята, която вече не изглеждаше като редица от несвършващи пясъчни дюни, а просто суха, опечена от слънцето земя, осеяна със стотици камъни. Те обаче, както изглежда, никак не безпокояха двете кадеко. Ленъкс не преставаше да се взира в хоризонта, оглеждайки се за бойци, за рейбони, изобщо за нещо, което би им създало проблеми. Но можеше да се закълне, че в момента те са единствените живи същества на повърхността на планетата.

Изви се горещ вятър, който сипна прах в лицата им, и Ленъкс откри, че в очите му има прозрачна вътрешна мембрана, която автоматично се спусна, за да ги защити. През ума му внезапно мина мисълта каква лудост е да се представя за Светулка, когато още не познава всички функции и части на новото си тяло. Замисли се и над въпроса, на който не си беше отговорил вчера: защо беше тук, на това място, в това тяло, връщайки се точно там, където го бяха обезобразили? Със сигурност не заради книгата — тя вече беше продадена. От любопитство? Имаше други начини да го задоволи. От любов към Светулките? Едва ли. Не беше сигурен дали ще нападне Чоманчи още щом го зърне. Поради простия факт, че никой преди него не е правил това? По дяволите, никой никога не се е доближавал до пирамидата, не е правил и десетки други неща, които той беше направил. Колкото повече мислеше, толкова по-малко разбираше собственото си поведение. Знаеше само едно — че когато Нора Уолъс му предложи това, вече беше готов да се съгласи независимо от трудностите.

Или пък самите трудности го омагьосваха? Така смяташе Анджела. И Нора, доколкото му бе известно, а тя знаеше какви бутони да задейства. Известно му беше и още нещо — независимо че беше изпитал големи болки и беше готов да понесе още, никак не му се щеше да изпитва физически дискомфорт.

Ядосан от това, че не може да си отговори, той пак подхвана разговор с Борлешан.

— Как мислиш, след колко време ще стигнем до Браканан?