Анди Ремик - Спирала

— А можехме да сме тук — каза пребледнялата Ники. Стомахът й се свиваше. — Това бе нашата щабквартира. Можехме да сме вътре. Щяхме да умрем с всички други.

Джем кимна едва-едва. Всичките му сили го бяха напуснали. Всяко желание за борба бе изчезнало.

Около мястото на атентата бяха опънати полицейски ленти. Тримата спряха пред тази фалшива бариера и веднага станаха обект на подозрителните погледи на неколцина полицаи, които тръгнаха към тях, набрали увереност от присъствието на петдесетината войници на Правосъдните войски, въоръжени с тежки автоматични оръжия.

— Какво има?

— Нищо… Много ли са спасилите се? — тихо попита Ники.

— Нито един — любезно отвърна полицаят. Усмивката му бе изпълнена с добрина; очите му блестяха от чутите ужасни истории и болка. Очевидно си имаше свои собствени кошмари, с които да се бори.

Полицаят се отдалечи, а изгаряните от болка Джем, Слейтър и Ники останаха да стоят вцепенени. Погледите им блуждаеха из планината развалини, оглеждаха почернялата изкорубена настилка, разбитите плочки и стопения асфалт. Около ръбовете на кратера се виждаха останките от живот и работа — овъглен диван, половин бюро… Разнебитена и опустошена от пламъците кантонерка. Обгоряла коркова дъска за бележки. Развалините на бизнес център, станал свидетел на най-ужасната от предизвиканите от човешка ръка катастрофи — бомбата.

— Трябва да ги пипнем тия шибаняци — тихо каза Слейтър.

— Да — съгласи се Ники.

— Да ги накараме да си платят.

— Точно там е проблемът — ядосано изръмжа Джем. — Колко кора са умрели тук? Триста? Четиристотин? И искате да отмъстите за това? Не можете. Дори да пипнете виновниците, техните шефове или маймуните, поставили взрива, няма да можете да ги накарате да платят за толкова изгубен живот.

— Наистина иронично — горчиво се обади Ники.

— Кое?

— Спиралата. Експерти по взривове и унищожение. А щаб-квартирата им е заличена в типичен за Спиралата стил. Може да са го направили и собствените ни хора.

— Ние не отнемаме живот с бомби — кисело възрази Джем. — Винаги сме предприемали единствено хирургически удари срещу терористи и военни цели.

— Момчета с играчки — изсумтя Ники. По бузите й се стичаха сълзи. — Нещата винаги тръгват не както е било замислено. Винаги умират хора. Просто така е устроен шибаният свят. Но това… това… — Тя махна с ръка.

— Това е било направено, за да се унищожи централата и изследователският персонал. Да видят сметката на шибаните компютри — затова са нападнали Спирала_Н.

— Имам една идея — обади се Слейтър.

— А стига бе!

— Трябва да видим Свещеника. Той ще знае отговорите и е единственият човек, на когото бих се доверил в момента.

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание.

— Той е абсолютно побъркан — каза най-сетне Джем; гледаше в уморените и изпълнени с ужас очи на Слейтър. Огромният мъж сви рамене и обърна глава към развалините.

— Той е шефът на тайната полиция . Толкова е смахнат, че нищо не може да го подкупи.

— Стига все още да е жив — каза Ники.

— Жив е, разбира се. Ще е нужно нещо повече от неколцина убийци, за да се види сметката на Свещеника. А и в края на краищата Бог е на негова страна. — Слейтър се усмихна мрачно.

Обърнаха гръб на развалините, камъните и проблясващото на слабата слънчева светлина стъкло и закрачиха обратно към хълма, по-далеч от разбитите мечти, смазаните светове и детонирания живот. Бусът ги чакаше. Потеглиха в пълно мълчание.

Пътят бе студен, лъкатушещ и тъмен. Бусът ръмжеше през дъжда, жълтите светлини на фаровете разрязваха абсолютния мрак. Джем, Слейтър и Ники се бяха сгушили на широката предна седалка, повече от ужас от враждебната обстановка, отколкото от реалната нужда да споделят топлината си с другия.

— Сигурен ли си, че е натам? — съкрушено попита Ники.

— Да. Идвал съм. Нали, Слейтър? — Слейтър изсумтя в съня си и Джем го побутна, с което само промени тоналността на хъркането му, без да успее да го събуди. — Ах ти шибан дебелак с дебелак.

Шофираше предпазливо. Минаваха покрай орди сгушени една в друга овце, през огромни локви на местата, където водата не можеше да се оттече. Дъждът продължаваше да се лее и Джем започна да се пита дали решението за тази среща е най-доброто.

Бусът спря със скърцане.

Ники погледна картата.

— Би трябвало да е тук. Вляво.

— Много добре си го спомням — навъсено каза Джем.

Превключи на първа и потеглиха. Ники бе права — скоро стигнаха черен път, който отбиваше вляво, и Джем подкара буса по хлъзгавия наклон. Забоксуваха, после грайферите успяха донякъде да зацепят и колата бавно продължи.