Анди Ремик - Спирала

От двете им страни се издигаха високи насипи и храсталаци; това караше членовете на триото — или поне двете части от него, които бяха будни — да се чувстват като затворници.

— Не разбирам как може да спи, мамка му — кисело каза Джем.

— Сигурно е дарба — съгласи се Ники.

— Имам предвид, размахай патлак пред носа му и ще се пробуди по-бързо от първото изпразване на девственик. Окаже ли се обаче в безопасна обстановка, и планина да се срути, ще продължи да си хърка най-блажено това тлъсто Копеле.

— Е, все пак трябва да си признаеш, че си му фен — ухили се Ники и погали спящия мъж по бузата. — Може да е голям и тъп, но пък има златно сърце и е готов да умре за теб.

— Толкова съм му фен, колкото бях на оная гадна венерическа болест. Сърбеше ужасно, също като Слейтър — постоянна досада, която непрекъснато ми напомняше, че я има. Също като Слейтър, навяваше сладки спомени от миналото, но в суровата действителност на сивото ежедневие откривах, че реалният свят е много по-гадно и скапано място. И последно, също като Слейтър, болестта си беше постоянна болка в кура ми.

— Ама как само подбираш думите, Джем. Достатъчно е да те слушам, за да се подмокря.

Джем се ухили.

— Зная, любов моя, зная. Успокой се.

Стръмното изкачване свърши и заподскачаха по относително равен път. Пред тях се разкри огромна кариера — блестеше призрачно на процеждащата се през облаците лунна светлина. Фаровете осветяваха части от изоставената открита мина; навсякъде около тях се издигаха назъбени скали и пирамиди от отпадъци. Джем спря за момент, колкото да се ориентира, после продължи надолу по широк каменен коридор между две взривени с динамит стени. Минаха покрай огромни купчини камъни — някои правилни правоъгълни блокове, други — безформени, както бяха откъснати от земните недра. Пресякоха пътеки, пригодени за любители на кросови мотори и силни усещания, и накрая се озоваха пред огромно застояло черно езеро, изпълващо дъното на скалния басейн — лагуна от древен петрол и кал, място за отпадъци по времето, когато кариерата е работила.

— Стигнахме.

Джем спря буса на брега на мрачното черно езеро. От него се разнасяше воня на мърша. Ники се огледа и видя два овчи трупа, разлагаха се в тинята. Потрепери. Ама че шибан начин да умреш, помисли си.

Дъждът бе намалял. Джем слезе от буса с готов за стрелба пистолет. Огледа се и видя светлините на пълзяща към тях кола. В буса Слейтър се размърда, сложи пълнител в автомата си и сведе дулото надолу, за да не се вижда — тежко артилерийско подкрепление.

Колата спря със скърцане на спирачките. Беше огромно очукано волво.

— Приети ли сме в лоното? — извика Джем.

Свещеника тромаво слезе от автомобила и каза:

— О, да, чедо. — Огледа се и бавно тръгна към Джем, държеше Библията в лявата си ръка.

— Мразя това място — нещастно рече Джем. Дъждът го бе направил вир-вода; косата му бе провиснала на кичури, приличаха на опашки на плъхове; лицето му блестеше от водата.

— Пратеното от Бог време трябва да се почита, тъй като Той решава какво трябва да расте, какво да се сее и какво да се жъне. Той е Градинарят, Джем. Той е Градинарят. „Ще ви поръся с чиста вода, — и вие ще се очистите от всички ваши скверноти, и от всички ваши идоли ще ви очистя. Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам“ 2 2 Йезекиил, 36:25–26. — Б.пр. — Лицето на Свещеника грейна, кафявите му очи заблестяха.

Джем се намръщи.

— Да. Така е, приятел. Виж, предполагам, че си получил преписа от ЕКуба?

— Да. Неверниците не са стояли със скръстени ръце. Опитват се да ни свалят.

— Помислих… мисля … че мога да ти се доверя, защото зная, че си един от главните тактически офицери — един от главните хора, от тайната полиция на Спиралата. Нещо като Министерство на вътрешните работи, а?

— Предполагам, че под доверие имаш предвид онова пукало, дето го е насочил към мен безмозъчният великан Слейтър?

Джем сви рамене и се ухили.

— Е, знаеш как е.

— Наистина зная — спокойно отвърна Свещеника. — Какво си намислил?

— Нещата започнаха да вървят от лошо към по-лошо, Идваме направо от Лондон.

— Щабквартирата?

— Да — намусено каза Джем.

— Трябва да се молим за душите им — рече Свещеника. Огромна мъка се изписа на меланхоличното му лице и очите му се напълниха със сълзи. — И все пак все си мисля, че това престъпление не бива да остане ненаказано.

— Трябва ни помощта ти — тихо каза Джем. — Ти имаш по-високо ниво на достъп от нас. И, честно казано, вероятно знаеш по-добре от нас какво става…