Анди Ремик - Спирала

Очите на Свещеника проблеснаха.

— Имаше, да го наречем… усложнения . Какво си намислил?

— Да открия кои са виновниците, мамичката им. Да събера останалите ударни групи и да им го наврем на ония тъпани отзад. Да им се изсерем в устата.

— Първо ти трябва Източникът. После ще ти е нужна Целта.

— Точно затова съм тук — каза Джем. — Не можем да се доверим на никой друг. И, вярвай ми, здравата се колебаех дали да се свържа дори с теб .

Свещеника стоеше дълбоко замислен, дъждът се стичаше по огромното му тъмно туловище. Най-сетне се сепна, сякаш излезе от транс, лицето му се проясни и той се усмихна на Джем, протегна ръка и го потупа приятелски порилото.

— Имах напътствие.

— Сериозно? — Джем погледна нервно към небето.

Свещеника кимна. Събра грамадните си длани, сякаш се молеше. Рунтавите му вежди се събраха, челото му се смръщи от напрежение.

— Бог ще ни поведе, Джем. Бог ще ни закриля. Бог ще ни сочи пътя.

— Сигурен ли си?

— Да. Бог винаги ми е предавал важна информация от най-различни източници. Вече действам според нея. Но трябва да предприема пътуване и ще се нуждая от помощ. Смятах да поискам малко подкрепление, но… вие сте тук, приятелю. Пратени, както си мисля, от Всемогъщия.

— За какво пътуване става въпрос? — подозрително попита Джем.

— Като тактически офицери, ние водим на отчет най-различни хора и места по света. Наблюдаваме ги, така да се каже. Неотдавна имаше засилена активност на много места и пратих тактически групи да разузнаят — точно преди експлозията в лондонската щабквартира. Бях тръгнал на едно такова разузнаване, когато получих изопаченото ви послание.

— Значи можем да дойдем с теб?

— Помощта ви ще е добре дошла, братко. Тази засилена активност е свързана убедително с бедствието в Лондон и със Спиралата като цяло. Имам сериозни подозрения, че връзката е наистина много тясна.

Джем кимна.

Свещеника се засмя.

— Ще се срещнем на летище Самбрей. Първо трябва да се погрижа за някои неща.

— Добре. Само кажи кога.

— След дванадесет часа.

— Ще сме там — тихо каза Джем.

Двигателят бръмчеше като излязла за мед пчела. Наташа се събуди, прозя се и се загледа в танцуващото през върховете на памучните облаци слънце. Разтърка очи и известно време се наслаждаваше на гледката. Далеч под тях се разгръщаше пясъчен пейзаж, разнообразяван тук-там от някое странно дере или редица хълмове и осеян с разпръснати храсти дървета. Напомняше й по-добрите времена — по-щастливите времена, преди светът да се превърне в такова разкъсвано от войни шибано място…

Размърда се и трепна, когато конците й се опънаха. Хвърли поглед към Картър.

— Как си?

— Чудесно, пиленце.

— Къде сме?

— Над Гърция. Виждаш ли онзи остров там долу?

— Е?

— Това е Закинтос. Навремето изкарах чудесна отпуска на него. Апартаментът ни беше нападнат от мравки и се наложи да поръсим със захар до шумните ни съседи от Глазгоу. Хехе, бързо млъкнаха. Но като цяло беше хубаво. Ти как си?

— Кофти.

— Гладна ли си?

— Да. Вече мога ли да отворя торбите?

— Разбира се. Зелената е пълна е храна. Извинявам се предварително за лошото калорийно съдържание. Кълна се, някой трябва да осъди тия шибани бензиностанции.

Наташа затършува из покупките и намери храна — или поне някакво подобие на храна. Наяде се и започна да дава малки хапки на Картър, който задъвка лакомо, без да сваля ръце от щурвала.

— Защо не си дадеш малко почивка? Колкото да хапнеш и пийнеш?

— Ще пилотираш ли?

— Хмммм…

— Е, в такъв случай ще се въздържа. Ще кацнем в Кайро да заредим…

— Не беше ли обявен за издирване в Египет? От хора с автомати, които те искат много, ама много мъртъв?

— Така е. Когато казвам Кайро, нямам предвид точно Кайро. А едно тайно местенце на стотина километра от града.

— Значи няма да имаме време да се попечем или да видим пирамидите?

— Не точно сега, любов моя. Съжалявам. А пък и бомбардировките по време на битката при Кайро 7 сложиха край на това чудо на света. Сега пирамидите са само купища камънаци.

— Все пак би ми се искало да видя каквото е останало, в края на краищата това са исторически камънаци.

Вече летяха над морето и слънцето блестеше по вълните. Наташа съсредоточено наблюдаваше Картър; ясно усещаше страха му, колкото и добре да го криеше. Мразеше да лети, Беше го прочела в досието му и виждаше с очите си колко е нервен. Както бе казвал винаги, не го притесняваше височината, а ужасният удар с безжалостната земя…