Анди Ремик - Спирала

— Не го надценявай. Той има златно сърце…

— Да — все така бавно каза Наташа. — Но не помниш ли? Не помниш ли, когато го простреля … да не би да си забравил, мамка му?

Картър сви рамене.

— Беше за добро, ще го разбере. Още е жив обаче, нали?

— Намислил ли си си последното си желание? — Наташа изруга, въздъхна и разтърка уморените си, изпълнени с болка очи. — И къде ще намерим Голямата клечка? Знаеш ли дали още не си играе игричките из Африка?

— Не мога да разгласявам подобна информация — с крива усмивка отвърна Картър.

— Ти наистина си побъркан — повтори убедено Наташа.

— Разбира се. Нали точно затова работя за Спиралата. — Той се закашля. — Имам предвид, работех. Мислиш ли, че ще приемат официалната ми оставка?

— Но ти не знаеш, Картър. Не знаеш кой е изпратил некса.

— Нали каза, че били най-дълбоко пазената тайна на Спиралата? Е, остава да събереш две и две.

— Да, понякога резултатът е седем. Ако ЕКубът е още в теб можем да се опитаме да се свържем…

— О, не. Никакви обаждания. Правим го по моя начин. Ако наистина е Спиралата и ако тия шибаняци наистина ни следят, ЕКубът ще ни подпали задниците по-сигурно и от сигнална ракета.

— Да, но ако не са, може да ни помогнат.

— Нямам нужда от ничия помощ — отсече Картър. — Ще го направя по моя си начин. Винаги действам така.

Наташа бавно поклати глава и отново прокара пръсти през късата си черна коса.

— И кога ще започнем… искам да кажа, ще започнеш … изпълняването на този смахнат план за кражба от британското правителство?

— Кражба. Ха! Добре ли чух, Натс? Аз не съм крадец… А съм част от огромната машина на Спиралата, а тя не само, че има дял в Министерството на отбраната, но е и собственик на това летище и оборудването. Тъй като съм част от Спиралата и Спиралата е част от мен, аз просто вземам нещо, което по право си е мое . Схващаш ли?

— Не вярвам охраната да погледне на нещата по този начин.

— Е, нямам време да подписвам тъпите им документи. — Картър извади очукания браунинг от джоба си и се загледа с любов в матовата черна повърхност. — Сигурен съм, че ще успея да ги убедя с този 9-милиметров сержант.

И се усмихна без капка хумор.

Падна мрак. С него се изсипа още дъжд.

Картър затръшна вратата на БМВ-то. Беше сигурен, че ловците съвсем скоро ще открият колата, но се надяваше, че дотогава двамата с Наташа ще са много далеч оттук. Далеч от очакващите ги куршуми и болка.

Поддържаше Наташа, докато се промъкваха през влажната гора и после покрай високата ограда с бодлива тел отгоре.

— Тук ще се покатерим — тихо каза Картър. — Не се безпокой — базата е съвсем маловажна и съответно „добрата“ охрана е абсолютен боклук. Освен ако шибанякът не е бил разкрит.

— Разкрит? — Наташа го зяпна.

Картър кимна.

— Някой здравата се мъчи да събори Спиралата. Има връзки. Спиралата държи летателни машини в тази база. Това е само предположение, но пък… но пък онзи некс едва не ме уби в собствения ми дом…

Сви рамене, пристъпи напред, покатери се по оградата и преряза бодливата тел с клещи. Протегна се надолу и изтегли мръщещата се и стенеща от болка Наташа. Предпазливо се прехвърлиха през оградата и се смъкнаха на тревата, задъхани и изпотени.

По-голямата част от базата бе потънала в мрак. Три-четири тъмни сгради със самотни жълти светлини бяха накацали в едната й част. Няколко писти се пресичаха в сумрака, а до още няколко постройки се виждаха разнообразни мокри самолети и хеликоптери — проблясваха в мрака.

— Можеш ли да различиш знаците? — попита Картър.

Наташа поклати глава.

— Ох, с възрастта зрението ми отслабва — въздъхна той. Хайде.

Бавно тръгнаха през тревата. В един момент Картър спря и посочи към мястото, където явно имаше вързани на вериги кучета. Направиха огромен полукръг, заобиколиха базата и най-сетне притичаха през дъжда и клекнаха под символичното прикритие на един ламаринен покрив. Дъждът се лееше точно пред тях.

— Виждаш ли я? — Картър посочи в мрака.

— Какво е това?

— Чесна Т206Н Турбо 5. Заредена с гориво и с добър обхват. Бърза. Можем да се спуснем под обхватите на радара и да летим ниско над хълмовете. Има прекрасни навигационни уреди, но не е военен самолет, така че няма да привлече много внимание.

— Далеч ли отиваме?

— Доста — отвърна Картър. — Чакай тук, ще погледна.

След миг се превърна в призрак в дъжда. Сетивата му бяха изострени и се чувстваше невероятно бодър и изпълнен с енергия. Вече не изпитваше болка от счупения пръст и ребрата, от разбития нос, от срязаната ръка… вече не му се налагаше да стиска гневно окървавени зъби и да понася болка. Тя бе изчезнала някъде и той се чувстваше… жив.