Анди Ремик - Спирала

— Съжалявам, нямам никакви болкоуспокоителни — каза Картър и отметна кичур коса от веждите й.

— Няма нищо — отвърна тя и се усмихна, закашля се и трепна.

Картър прокара пръсти през косата й и свали с мъка якето си. Счупеният пръст непрекъснато и яростно напомняше за себе си, ребрата стържеха и го хапеха отвътре, прещракваха при всяко повдигане на гръдния кош. Прегледа порязания си бицепс — той също бе хванал коричка. Разтвори разреза и видя мускула си под него. Кръвта отново потече. Той откъсна ивица от вълнената си риза и направи импровизирана превръзка. Кръвта моментално пропи плата.

— Трябва ти лекар — каза Наташа.

— Няма да рискувам да вляза в болница. Може да ги наблюдават.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Ще спрем на някоя бензиностанция и ще купим това-онова. Колко пари в брой имаш?

— Николко. Какво ще кажеш за картите?

— Не става. Оставят следа. Аз имам само двеста. Би трябвало да ни стигнат.

— Защо не им оставим фалшива следа? — предложи Наташа. — Ще изтеглим куп пари, те ще разберат в каква посока се движим, а ние ще тръгнем в друга?

Картър обмисли думите й. Където и да отидеха, щяха да имат нужда от пари. Кимна, усмихна се, целуна Наташа по бузата и каза:

— Благодаря, че ми спаси живота. Сега сме квит. Ръката й придърпа главата му. Целунаха се отново, езиците им затанцуваха и за няколко секунди светът около тях се сви и сякаш изчезна.

Картър се отдръпна, без да откъсва очи от нейните.

— Хайде. Трябва да потегляме.

— Не можем ли да починем тук. До сутринта?

— Не. Трябва да се отдалечим на достатъчно разстояние от онзи главорез.

— Прав си. Мога ли да поспя?

— Е, лека нощ. — Картър се ухили, целуна я отново, зави я с якето си, премести се на предната седалка и пусна парното. Провери бензина и бавно потегли на задна към пътя.

— Къде отиваме? — сънено попита Наташа, сгушена под якето, за да се скрие от яростния вятър, нахлуващ през разбитите прозорци.

— Ще ти кажа, като стигнем.

— Ще се наложи ли да летим?

— Да.

— Нали уж мразеше да летиш?

— Така си е.

— О! — Наташа придърпа якето и затвори очи. Картър нагласи огледалото и я поглеждаше как спи, докато караше в тъмното. От студения вятър току потреперваше. Километрите летяха, колата фучеше покрай котешки очи и някой случаен автомобил.

Изсвири клаксон.

Картър примигна. Силен дъжд трополеше по капака и по покрива, пръскаше през счупените прозорци. По предното стъкло течеше вода. В тъмното нощно небе прогърмя гръмотевица. Видя в огледалото фаровете отзад, блеснали като Жълти очи. Клаксонът изсвири отново.

— Добре де, добре — изсъска Картър, включи на първа и изкара БМВ-то на пътя на юг, към Езерната област и Ланкастър след нея. Светлините на Глазгоу призрачно светеха отзад…

Продължи да кара през дъжда.

Час след зазоряване спря на една отбивка. Час преди това бе напазарувал от една крайпътна бензиностанция — всичко, от пържени картофи и кока-кола до медицински пакети с игли, стерилни марли и инструменти за оказване на първа помощ, фланелки, които не бяха пропити с кръв, както и някои загадъчни неща, които остави скрити в найлоновите им торби. Превързани, умити в тоалетната на бензиностанцията и облечени в крещящи дрехи, двамата се спогледаха и Наташа прокара ръка през косата си. Току-що бе взела ибупрофен — максимално допустимата доза, — но ясно личеше, че болката продължава да я мъчи…

— И сега какво?

— Крадем самолет.

— Крадем… шегуваш ли се?

— Адски съм сериозен — каза Картър навъсено. — Не можем да рискуваме да поискаме въздушен транспорт от Спиралата, а зад оградата при ей онези дървета има военновъздушна база на Министерството на отбраната. Специална база, в които освен машини на Спиралата има и други.

— Картър, сто на сто има въоръжена охрана — възрази Наташа. — С кучета. А ние сме само с един пистолет.

— Достатъчен е. В подобни ситуации едно оръжие може да роди още.

— И мислиш, че ще можеш да пилотираш… хм, каквото там си намислил да отвлечеш?

— Естествено. Вярно, минаха няколко годинки. Не съм летял от мисията в Египет. Но всичко си е същото, мамка му. Джойстик. Рул. Задкрилки. Колесник. Стига де, горе главата. Не е като да сме предадени от всичко, в което сме вярвали и познавали. Защо е тази крива усмивка?

— Ти си луд — бавно каза Наташа. — И само не ми казвай, че още смяташ да идеш при Гол.

— Съжалявам, Натс, но е така. Гол може да ни помогне.

— Ще ни застреля. Е, поне теб…