Анди Ремик - Спирала

Тя изпищя.

Внезапно хеликоптерът рязко се наклони.

За миг очите й срещнаха смаяния поглед на Картър. После той изчезна, потъна в мрака, в ледения дъжд, в безкрайната чернота на студената нощна буря.

Наташа сграбчи лоста за управление със завързаните си ръце. Фойхтер се свлече до нея.

Бяха съвсем близо до кораба, който потъваше под вълните като някакъв умиращ динозавър.

Внезапно осъзна, че си има въздушен антураж, и описа широк кръг. Ескортът й я последва. Наташа завъртя машината и откри огън с тежките картечници.

Двата пилотирани от нексове хеликоптера избегнаха куршумите… сблъскаха се и полетяха към морето в огнено кълбо от изкорубен метал и пищящи двигатели.

Наташа се усмихна. Опита се да успокои бясно биещото си сърце, но не успя.

Насочи машината ниско над водата и затърси Картър, Прелиташе отново и отново със свито сърце, отчаянието я завладяваше все повече и повече. Двата свалени хеликоптера бавно потъваха в студените вълни.

Тя завъртя още веднъж машината и загледа сражаващите се ударни групи. Насърчени от гледката на потъващия крайцер с тежките му оръдия, те се понесоха в небето, като сипеха гореща смърт върху нексовете.

Дъждът и ледът продължаваха да се сипят от облаците.

Скоро всичко свърши.

И ранените герои закуцукаха към дома.

И последната капчица здрав разум бе избита от Картър в мига, когато той падна в ледените води и студът го прониза до костите. Потъна дълбоко, браунингът моментално се изгуби някъде, ослепително белите звезди на болката пронизаха мозъка и тялото му. Ахна и нагълта вода. Задави се и осъзна, че вероятно тук, в дълбините на този черен полярен океан…

„Може да се удавиш“.

„Остави ме на мира“.

„Трябваше да те предупредя — трябваше да изчакаш още три секунди, така че положението на перките и лоста за управление да не доведат до преобръщането на хеликоптера. Тогава нямаше да си тук… и да се давиш“.

„Какво трябва да направя, за да се отърва от теб, гадняр такъв?“

„Да умреш“ — прошепна Кейд.

Цялата сила на волята напусна Картър. Но после в ума му лумна ярък огън и той протегна ръце, забави потъването си в тази неимоверна бездна и заплува енергично, проправяйки си път нагоре, нагоре, нагоре, изпускаше мехурчета от измъчените си дробове. Излезе на повърхността и пое огромна глътка скъпоценен леден въздух. От устата му излезе пара като дихание на дракон. Осъзна, че крещи.

Отвори очи, вдиша дълбоко и видя как хеликоптерът рязко завива. Изреваха картечници и двата други черни хеликоптера се сблъскаха и се сляха в едно, перките им се въртяха право над него и безумната гримаса тутакси изчезна от лицето му.

— Ах, мамичката ви проклета…

Двете изкорубени машини се понесоха към морето.

Картър се гмурна, риташе с всички сили, плуваше надолу и надолу, забравил за всякакъв студ и болка в тази отчаяна надпревара. Смътно чу глухия удар на метал във вода и всичко около него се озари от горящите хеликоптери, които се спускаха над него през ледените води. Подпаленото им гориво бе като факел, осветяващ дълбокото мрачно царство, наречено Смърт.

Риташе с всички сили и продължаваше да се спуска надолу. Рискува да се озърне назад — нагоре — и ги видя — две горящи машини, вкопчени в метална прегръдка.

Видя и един некс, който се мъчеше да се освободи от разбитата кабина. Беше заклещен.

Хеликоптерите потъваха и Картър зарита, за да се махне от пътя им.

Обзе го скръб. Чу слабото гъргорене на умиращия некс.

Блясъкът изчезна. Картър отново заплува към повърхността. Дробовете му пламтяха. Студът го вцепеняваше до смърт. Цялата му кожа гореше. Не усещаше петите си, дланите си, лицето си.

Изскочи на повърхността. Пое дълбоко дъх.

Цялото море бе осеяно с отломки. Огледа се.

Въздушното сражение свършваше. Още нексове се понесоха към смъртта си. Прилоша му. Гледаше безучастно как крайцерът най-сетне бе погълнат от студените тъмни води.

Задържа се на повърхността.

И разбра, че няма къде да отиде.

Че няма начин да се спаси.

Щяха ли да се върнат да го търсят? Или си мислеха, че е умрял? Нима щяха да го оставят да замръзне, останал насаме със спомените за последните си мимолетни мигове?…

Има и по-лоши начини за умиране, помисли си.

Но пък има и по-добри естествено.

Плуваше, но вече не усещаше ръцете и краката си. Само някъде дълбоко в тялото му се бе запазила мъничко топлина. Болката бе изчезнала. Цялата болка бе изчезнала, заглушена от ледената вода.