Анди Ремик - Спирала

— Беше дълга битка — изръмжа. — А сега шибаната… игра… свърши.

И изстреля десет куршума в процесора. Някъде зад него отекваше далечният вик „Не!“ на един от нексовете. Куршумите пръснаха студения черен QIII на безброй безобидни парченца.

Светлинният глобус, изобразяващ Земята, трепна и изчезна.

— Току-що те хакнаха, тъпако.

Затрещяха автомати и пистолети.

Картър побягна, свел ниско глава. Един некс преряза на две десетина от другарите си с автомата си и замръзна, удивен от собствената си глупост. Телата се засвличаха на пода. Картър вече тичаше по коридора — куршуми избиваха искри около него и отскачаха от стените — крещеше и стенеше, кръв бликаше от многобройните му рани. Но той черпеше мощ от някакъв запас енергия, за чието съществуване не бе и подозирал, и подтикван от мисълта за бомбата на Джем и от Кейд, който крещеше мръсотии в главата му, търчеше, сякаш животът му зависеше от това.

Което си бе самата истина.

Тичаше като обезумял по коридора след Фойхтер и Наташа.

„Сега си бавен и слаб, Картър — подигравателно рече Кейд. — Не можеш да се справиш с Фойхтер… но аз, аз ще му видя сметката вместо теб. Ще изтръгна сърцето му. Имам сила, за която не си и сънувал… Хайде, Картър, позабавлява се, остави сега аз да си поиграя“.

— Ще се справя и сам! — озъби му се Картър.

Запрепъва се напред, блъскаше се в стените. Гръдната му кост напукваше при всеки сблъсък и му идеше да крещи от болка. Спря, падна на колене и повърна на металния под.

„Умираш — продължи да му се присмива Кейд. — Не ми се иска да го казвам, но това е истината. А и бомбата тиктака. Джем добре си свърши работата. Разполагаш с… ооо, около една минута и двадесет секунди да се измъкнеш от шибания кораб-призрак…“

Картър изплю кисело повръщано, и слюнка.

Куршуми рикошираха сред искри от пода зад него.

Стана, олюля се и с мъка продължи напред, усещаше собствената си воня. Стъпките му отекваха глухо в металния коридор, нагоре по стълбите и до вратата, откъдето бе влязъл. Отвори я…

Още куршуми полетяха към него и избиха искри от металната рамка. Картър коленичи и браунингът зарита в ръката му. Фойхтер вече беше до очакващия го черен хеликоптер и влачеше Наташа към кабината.

Картър излезе на вятъра и шибащия дъжд…

И се огледа замаян.

Небето бе озарено от огън, от всички страни ревяха картечници. Повечето хеликоптери на ударните групи се бяха оттеглили. Няколко бяха останали, за да осигурят време на ранените си другари, и сипеха бомби върху оръдейните кули на крайцера. Нексовете с техните малки черни хеликоптери нанасяха жестоки картечни удари от небето. Един пламтящ черен хеликоптер се стовари в морето, следван от надупчен от куршуми „Сикорски“, който гореше, изгубил управление, и се носеше право към…

Него.

Картър изкрещя и се втурна към най-близкото убежище, забравил всякаква болка. Машината падаше с рев от небето, като оставяше огнена диря. Картечниците й продължаваха да стрелят. Куршумите начертаха линия по палубата до Картър, сякаш се състезавала с него. Хеликоптерът рухна на палубата, взриви се, вълната блъсна Картър, но той не погледна назад, не посмя да погледне назад…

Тичаше като луд, забравил болка, рани и всичко останало в тази надпревара за живот. Откъсната перка прелетя ниско над него — толкова ниско, че усети жестокия повей на разцепения въздух — шестметров бръснач, опитващ се да го обезглави. Перката с трясък падна на палубата пред него и Картър се обърна. Гъст черен пушек се издигаше над падналия хеликоптер, пламъците съскаха под дъжда.

Засвистяха още куршуми. Той изръмжа и погледна напред. Наташа се мъчеше да се отскубне от Фойхтер, но той я удари по главата, натисна я в кабината… и излетяха.

Ниско приведен, Картър се хвърли към команчито.

Два некса му препречиха пътя. Куршумите на браунинга ги повалиха, направиха лицата им на пихтия. Картър дори не забави крачка. Стигна до команчито и го обзе отчаяние, когато видя надупчения от куршуми фюзелаж.

„Все пак си насред бойно поле — надуто заяви Кейд. — Имаш късмет, че е все още цял!“

Картър се вмъкна в кабината. Повечето уреди бяха разбити — забеляза го, докато включваше двигателите. Разнесе се боботене и вой. Моторите не запалиха.

— Не! — изкрещя Картър и заблъска яростно таблото.

После се успокои. Опита отново.

Турбореактивните двигатели оживяха и Картър вдигна скърцащото, стенещо и ранено команчи във въздуха. Двигателите виеха. Озова се сред хаос от стрелба и пламъци от експлозии; през дупките в стъклото капеше вода.