Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

— Не — отвърна кметът. — Искам ти да отидеш лично. Джордж Бануел ми е стар приятел. Имам нужда от опитен човек, на чиято дискретност мога да разчитам. Ти си един от малкото такива, които ми останаха.

Патоанатомът замърмори, но накрая се предаде.

— Имам две условия. Първо, веднага да се каже на управителя на сградата, че нищо не трябва да се пипа. Нищо. Не можете да очаквате от мене да разкрия убийство, ако веществените доказателства са разбъркани и замърсени още преди да съм отишъл.

— Напълно разумно искане — отвърна кметът. — Какво друго?

— Да имам пълен контрол над разследването, включително и на избора на детектив.

— Имаш го — каза кметът. — Можеш да си поискаш най-известния човек от бранша.

— Точно това не искам — отговори патоанатомът. — Ще съм много доволен, ако поне веднъж не ми пратят детектив, който ще продаде случая, след като съм го разкрил. Има един нов — Литълмор. Него искам.

— Литълмор? Отлично — каза кметът и насочи внимание към купчината хартия на бюрото си. — Бингъм неведнъж е казвал, че е един от най-будните ни младоци.

— От най-будните? Пълен кретен.

Кметът се стресна.

— Щом мислиш така, Хугел, защо искаш точно него?

— Защото не могат да го купят — поне все още не.

Когато Хугел пристигна в „Балморал“, му казаха да изчака г-н Бануел. Мразеше да го карат да чака. Беше на петдесет и девет години, последните трийсет от които бе посветил на служба на общината, повечето от тях в нездравословната атмосфера на градските морги, заради което лицето му бе придобило сивкав оттенък. Носеше дебели очила, между хлътналите му бузи висяха огромни мустаци. Беше напълно плешив, с изключение на няколко твърди кичура, които стърчаха иззад ушите му. Хугел бързо се палеше. Дори когато бе спокоен, подуването на слепоочията му създаваше впечатлението, че всеки миг ще получи удар.

През 1909 година длъжността патоанатом в Ню Йорк бе доста странна; грешка в йерархията. Отчасти медицинско лице, отчасти криминален експерт, отчасти обвинител, патоанатомът бе подчинен директно на кмета. Никой от полицията не можеше да му нарежда, дори комисарят, но и той не можеше да нарежда на никого от полицията, дори на най-нисшите патрулиращи офицери. Хугел се държеше малко надменно с полицията, според него доста некадърна и корумпирана. Възпротиви се на начина, по който кметът подходи към пенсионирането на главен инспектор Бърнс, очевидно забогатял от подкупи. Не бе съгласен и с назначението на новия комисар, който не проявяваше никакво отношение към изкуството и важността на правилно проведеното разследване. Всъщност имаше нещо против всяко взето в полицията решение, дори само да бе подочул за него, освен ако не бе негово. Владееше си занаята. Въпреки че формално не беше лекар, беше изкарал пълния тригодишен курс на обучение по медицина и правеше по-добри аутопсии от лекарите, които работеха като негови асистенти.

След петнайсет минути чакане, което доста изнерви Хугел, г-н Бануел най-накрая се появи. Той всъщност не беше много по-висок от Хугел, но сякаш се извисяваше над него.

— А вие сте? — попита.

— Патоанатомът на Ню Йорк — каза Хугел, като се опита да изрази презрение. — Само аз ще пипам трупа. Всяка неизправност с веществените доказателства ще се смята за възпрепятстване на правосъдието. Ясен ли съм?

Джордж Бануел бе напълно наясно, че е по-висок, по-хубав, по-добре облечен и много, много по-богат от патоанатома.

— Глупости — каза. — Последвайте ме. И говорете по-тихо, докато сте в моята сграда.

Бануел го поведе към горния етаж на Алабастровото крило. Хугел стисна зъби и го последва. В асансьора не си казаха нито дума. Хугел се взираше напрегнато в пода и оглеждаше идеално изгладените панталони на тънки райета на г-н Бануел, както и лъснатите му обувки, които без съмнение струваха повече от костюма, жилетката, вратовръзката и шапката на патоанатома, взети заедно. Прислужник, застанал на пост пред апартамента на г-ца Ривърфорд, им отвори вратата. Бануел мълчаливо поведе Хугел, управителя и прислужника по дълъг коридор към спалнята на момичето.

Полуголото й тяло лежеше на пода. Беше посиняло, очите — затворени, буйната черна коса — пръсната в сложна плетеница по персийския килим. Все още бе изключително красива, ръцете и краката й — все така грациозни. Но шията й бе грозно почервеняла, а тялото й бе обезобразено от следите на камшик. Китките й бяха вързани и вдигнати над главата. Патоанатомът се приближи пъргаво към трупа и постави пръст на китките на мястото, където обикновено се усещаше пулс.