Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

Бях захапал въдицата завинаги, когато стигнах до анализа на „Хамлет“. За Фройд това беше епизод, отклонение от двеста думи насред трактата му за сънищата. Но все пак го имаше: съвършено нов отговор на най-прочутата загадка в западната литература.

„Хамлет“ на Шекспир е пиеса, играна хиляди и хиляди пъти, повече от която и да било друга на който и да било език. Тя е най-обсъжданото литературно произведение (ако не броим Библията, разбира се). Въпреки това в сърцето на драмата има странна празнина или вакуум: действието се основава на невъзможността на героя да действа. Пиесата се състои от серия измъквания и извинения, в които меланхоличният Хамлет се вкопчва, за да оправдае отлагането на отмъщението спрямо убиеца на баща си (чичо му Клавдий, станал вече крал на Дания и женен за майка му). Всяко от тях е по-неубедително от предишното, произведението е пълно с болезнени монолози, в които героят се самообвинява за бездействието си. Най-известният, разбира се, е този, който започва с думите: „Да бъдеш или да не бъдеш“. Чак след като отлаганията и грешките му предизвикват катастрофи — самоубийството на Офелия, убийството на майка му, която изпива отрова, приготвена от Клавдий за Хамлет, както и неговото собствено смъртоносно нараняване от отровната сабя на Лаерт — във финалната сцена на пиесата Хамлет най-накрая отнема трижди престъпния живот на своя чичо.

Защо Хамлет не прави нищо? Не и защото няма възможност: Шекспир му създава най-благоприятните условия да убие Клавдий. Дори самият Хамлет признава: „Сега бих свършил лесно“ 6 6 Цитатите от „Хамлет“ са в превод на Гео Милев. За по-голяма яснота на разсъжденията на героя е направено изключение само за фразата „Да бъдеш или да не бъдеш“. — Б.ред. , но въпреки това се отказва. Какво го спира? И защо това необяснимо колебание, тази привидна слабост, граничеща с малодушие, приковава от векове публиката по целия свят? Най-великите литературни умове на новото време, Гьоте и Колридж, са се опитали, но не са успели да строшат този костелив орех, а стотици по-скромни личности са си изпочупили зъбите в него.

Не ми хареса едиповата версия на Фройд. Направо бях отвратен от нея. Не исках да повярвам в нея, както не исках да повярвам и в едиповия комплекс. Имах нужда да опровергая шокиращите теории на Фройд, да намеря пробойна в тях, но не можех. Ден след ден седях с часове в двора на „Харвард“, облегнал гръб на някое дърво, и разсъждавах върху Фройд и Шекспир. Диагнозата, която Фройд поставя на „Хамлет“, започваше да ми се струва все по-привлекателна не само защото даваше първото пълно обяснение на загадката, а и защото обясняваше поради какви причини никой не е бил способен да я разреши по-рано и изясняваше в какво се състои магнетизмът на трагедията. Един учен прилагаше откритията си върху Шекспир. Ето как медицината можеше да влезе в допир с душата. Когато прочетох тези две страници в „Тълкуване на сънищата“ от д-р Фройд, бъдещето ми бе предопределено. След като не можех да опровергая неговата психология, щях да й отдам живота си.

Имаше нещо в стаята на г-ца Ривърфорд, което никак не се бе харесало на патоанатома Чарлз Хугел. Всъщност — две неща. Първо, странният шум, идващ от стените — сякаш зазидана в тях душа виеше за спасение. Второто беше напълно различно. Нещо липсваше от стаята, сигурен бе в това. Като се върна в кабинета си в центъра, Хугел се обади за куриер и го прати веднага да намери детектив Литълмор.

Хугел не харесваше и разположението на собствения си кабинет. Не го поканиха да се премести в прекрасната нова сграда на полицейската централа, нито в новия Първи участък, който се строеше на „Олд слип“. И двете щяха да бъдат оборудвани с телефони. Съдиите бяха получили своя Партенон неотдавна. А той, който не само беше главният криминален лекар на Ню Йорк, но и съдия-следовател, и то далеч по-нуждаещ се от съвременни технически средства, бе зарязан в рушащата се сграда на „Ван ден Хювел“ с евтините й гипсови замазки, мухъла и — което беше най-лошото — мокрите петна по таваните. Мразеше тези петна и техните кафеникаво-жълтенакиви нащърбени краища. А днес ги мразеше още повече; струваше му се, че са станали по-големи, и се чудеше дали таванът няма да се продъни и да се стовари върху му. Разбира се, един патоанатом трябва да работи в близост до морга, това му беше ясно. Но отказваше да разбере защо в новата полицейска централа не може да се построи съвременна морга.