Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

— Ами разбери — каза Бануел.

Патоанатомът приключи със снимките и обяви, че си тръгва и взима трупа със себе си. Нямал намерение да разпитва прислугата или съседите — което не било негова работа, — нито да чака детектив Литълмор. Обясни, че в тази жега трупът трябва веднага да бъде прибран в хладилник, иначе ще започне бързо да се разлага. С помощта на двама прислужници тялото на момичето беше свалено с товарния асансьор в мазето и оттам изнесено на улицата зад сградата, където чакаше шофьорът на патоанатома.

Детектив Джими Литълмор пристигна два часа по-късно и в главата му всичко се обърка. На кметските пратеници им бе отнело известно време да открият Литълмор в приземния етаж на новото, все още недовършено централно полицейско управление на „Сентър стрийт“, където се упражняваше с пистолета си. Беше му наредено да направи детайлен оглед на местопрестъплението. Но той не само че не откри местопрестъпление, но не намери и жертва. Г-н Бануел не искаше да разговаря с него. Персоналът също се оказа учудващо необщителен.

Детектив Литълмор не получи дори шанса да разпита камериерката, открила трупа. След като Хугел си тръгна и преди детективът да пристигне, управителят повика младата жена в кабинета си и й даде плик с месечната заплата — без една надница, разбира се, тъй като беше 30-и август. Уведоми момичето, че е освободено от работа.

— Съжалявам, Бети — каза. — Наистина съжалявам.

Докато всички още спяха, аз прегледах понеделнишките сутрешни вестници в луксозната ротонда на хотел „Манхатън“, където университетът „Кларк“ бе настанил Фройд, Юнг, Ференци и мене за тази седмица. (Брил живееше в Ню Йорк и за него не трябваше стая.) В нито един от вестниците не се съобщаваше за Фройд и предстоящите му лекции в „Кларк“. Само „Нюйоркър щатс цайтунг“ даваше някаква информация — кратка бележка за пристигането на „д-р Фройд от Виена“.

Никога не съм искал да ставам лекар. Такова беше желанието на баща ми, а неговите желания за нас бяха заповеди. Когато бях на осемнайсет години и все още живеех с родителите си в Бостън, му казах, че възнамерявам да стана най-големият американски изследовател на Шекспир. Отвърна ми, че бих могъл да стана най-големият американски изследовател на Шекспир, но ако не възнамерявам да се посветя на медицинска кариера, ще се наложи сам да си намеря средства за таксата в „Харвард“.

Заплахата му не ми подейства. Пет пари не давах за семейната ни традиция, свързана с „Харвард“, и му казах, че с радост бих получил образование някъде другаде. Това беше последният ни разговор.

По ирония на съдбата изпълних желанието на баща си, но чак когато той вече нямаше пари, от които да ме лиши. Сриването на бостънските банки през 1904 година не можеше да се сравни с паниката в Ню Йорк три години по-късно, но за баща ми беше достатъчно значимо. Загуби всичко, включително и средствата на майка ми. За една нощ лицето му се състари с десет години, по челото му ненадейно се появиха дълбоки бръчки. Майка ми каза, че трябва да имам милост към него, но аз така и не стигнах дотам. На погребението му, което състрадателният Бостън усърдно избегна, за първи път осъзнах, че ще се посветя на медицината, ако изобщо успея да намеря начин да продължа образованието си. Колебая се по въпроса дали към това решение ме подтикна някаква моя новооткрита практичност или нещо друго.

Оказа се, че и към мене би трябвало да се изпитва жал, дори и от страна на „Харвард“. След погребението на баща си аз уведомих университета, че в края на годината ще напусна, тъй като таксата от двеста долара не ми е по силите. Ректорът Елиът обаче ми я опрости. Може би бе преценил, че дългосрочните интереси на „Харвард“ ще са по-добре защитени не като изрита третия Стратъм Янгър през двора, а като опрости на полусирачето таксата в замяна на бъдещи ползи. Каквито и да са били аргументите му, ще съм му вечно благодарен, задето ми позволи да остана.

Само в „Харвард“ можех да слушам прочутите лекции по неврология на професор Пътнам. Вече учех медицина, имах стипендия, но все още не бях достатъчно вдъхновен от бъдещето си на лекар. Една пролетна сутрин, по време на досадно скучно изложение по неврологични болести, Пътнам спомена „сексуалната теория“ на д-р Зигмунд Фройд като единствения интересен принос по проблемите на хистерията и натрапчивите неврози. След лекцията го помолих да ми препоръча литература. Пътнам ме насочи към Хавелок Елис, който приемаше двете най-радикални открития на Фройд: съществуването на това, което Фройд наричаше „подсъзнание“, и сексуалната етиология на неврозите. Освен това ме запозна с Мортън Принс, който тогава започваше издаването на списание по въпросите на абнормалната психология. Д-р Принс, както се оказа, бе познавал баща ми. Имаше огромна колекция от чуждестранни издания и ме взе като коректор. Благодарение на него успях да се добера до почти всичко, публикувано от Фройд, от „Тълкуване на сънищата“ до фундаменталните „Три студии“ 5 5 Точното заглавие на споменатия труд е „Три студии върху сексуалността“, изд. 1905 г. — Б.ред. . Владеех добре немски и потънах в трудовете на австриеца със страст, каквато не бях изпитвал от години. Неговата ерудиция спираше дъха. Работите му бяха филигранни. Идеите му, ако бяха верни, щяха да променят света.