Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

— Десничар?

— Дясната му ръка е силната, не лявата, детектив.

— Но откъде разбрахте, че са се познавали?

— Не съм сигурен, само подозирам. Отговори ми на този въпрос: в какво положение е била г-ца Ривърфорд, докато е бита с камшик?

— Не съм я виждал — оплака се детективът. — Дори не знам причината за смъртта й.

— Удушаване, потвърдено от фрактурата на подезичната кост, както видях, след като разрязах трупа. Хубаво счупване, ако мога така да се изразя, като перфектно разделен ядец. И наистина красив женски торс: ребрата — идеално оформени, гледката на увредената при задушаването, но здрава тъкан на сърцето и белите дробове — впечатляваща. Беше истинско удоволствие да ги държа в ръцете си. Но по същество: г-ца Ривърфорд е била права, докато е удряна с камшика. Това разбираме от простия факт, че кръвта се е стичала право надолу от раните. Ръцете й без съмнение са били вързани над главата с дебело въже, което съм почти сигурен, че е било закачено за куката на тавана. Видях влакна по тази кука. А ти? Не? Ами върни се и ги потърси. Въпрос: защо ще му е на човек, който разполага с хубаво здраво въже, да души жертвата си с фина коприна? Изводът, г-н Литълмор, е: не е искал да увива шията на момичето с нещо толкова грубо. И защо? Хипотеза, г-н Литълмор: защото е изпитвал чувства към нея. А що се отнася до височината на мъжа, отново можем да сме сигурни. Ръстът на г-ца Ривърфорд е 165 сантиметра. Ако съдим по раните й, тя е бита от човек 18 до 20 сантиметра по-висок от нея. Това значи, че убиецът е между 183 и 185 сантиметра.

— Освен ако не е стъпил на нещо — каза Литълмор.

— Какво?

— На табуретка или нещо такова.

— На табуретка? — повтори патоанатомът.

— Възможно е — отвърна Литълмор.

— Никой не се качва на табуретка, за да бие момиче с камшик, детектив.

— Защо не?

— Защото е нелепо. Може да падне.

— Не и ако има за какво да се държи — каза детективът, — може би лампа или закачалка.

— Закачалка? — учуди се Хугел. — И защо ще му е да го прави, детектив?

— За да ни накара да си помислим, че е по-висок.

— Колко убийства сте разследвали? — попита патоанатомът.

— Това ми е първото — каза Литълмор с неприкрито вълнение. — Като детектив.

Хугел кимна.

— Поне се надявам, че си говорил с камериерката.

— Камериерката ли?

— Да, камериерката. На г-ца Ривърфорд. Попита ли я дали не е забелязала нещо необичайно?

— Не мисля, че…

— А аз не искам да мислиш — сопна му се патоанатомът. — Искам да наблюдаваш. Върни се в „Балморал“ и говори отново с камериерката. Тя първа е влязла в стаята. Накарай я да ти опише точно какво е видяла, когато е влязла. И не забравяй детайлите, чуваш ли?

На ъгъла на Пето авеню и Петдесет и трета улица, в стая, в която не бе стъпвала жена дори само за да почисти или дръпне пердетата, прислужник наливаше от искряща гарафа бордо в три гравирани кристални чаши. Те бяха изящно украсени и толкова дълбоки, че можеха да поберат цяла бутилка. Слугата наля по един пръст във всяка чаша и поднесе чашите на Триумвирата.

Тримата мъже седяха в дълбоки кожени кресла, подредени около голяма камина. Помещението представляваше библиотека с над три хиляди и седемстотин тома, повечето от които на старогръцки, латински или немски. От едната страна на незапалената камина имаше бюст на Аристотел върху старинен нефритенозелен пиедестал. От другата страна беше поставен бюст на древен индус. На полицата лежеше фриз, изобразяващ голяма синусовидно извита змия на фона на пламъци. Под нея с главни букви бе изписана думата ЧАРАКА.

Димът от лулите на мъжете докосваше високия таван. Седналият в средата направи едва доловимо движение с дясната си ръка, на която имаше голям странен сребърен пръстен. Наближаваше шейсетте, беше елегантен, с изпито лице, жилаво тяло, тъмни очи, черни вежди под посребрената коса и ръце на пианист.

Слугата веднага реагира на жеста му, като поднесе искра към огнището и подпали приготвения там куп хартия. В камината грейнаха и заприпукваха танцуващи оранжеви пламъци.

— Не забравяй да запазиш пепелта — каза господарят.

Прислужникът кимна в знак на съгласие и тихо се оттегли, като затвори вратата зад себе си.

— Има само един начин да победиш огъня — продължи мъжът с ръце на пианист. Вдигна чашата си. — Господа.

Триумвиратът отпи. Когато надигнаха кристалните си чаши, се видя, че и другите двама имат подобни сребърни пръстени на десните си ръце. Единият от тези двама господа беше набит и червендалест, с рунтави бакенбарди. Той довърши тоста на елегантния: