Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

Естествено личният лекар на момичето не беше открил никаква органична причина за страданието й. Не бе успял да го направи и ортопедът, специално доведен от Ню Йорк. Той й бе предписал почивка и пълно въздържание от активни движения, което, от своя страна, почти със сигурност бе задълбочило страданието. Бяха се обърнали дори към остеопат, който, разбира се, също не бе направил нищо.

След като изключих вероятните неврологични и ортопедични причини — парализа, болест на Кайнбок 7 7 Болест на Кайнбок — на името на д-р Роберт Кайнбок от Виена. Става въпрос за счупване на кост в китката и последвала некроза (причинена от прекъсване на притока на кръв). — Б.пр. — реших да опитам с психоанализа. Отначало не бързах да се гмурна в дълбокото, защото майката присъстваше на сеансите. Никакви намеци не успяха да накарат тази добра жена да остави лекар и пациент в усамотението, което изисква психоанализата. След третото посещение уведомих дамата, че няма да успея да помогна на Присила, нито ще я приемам за в бъдеще като пациентка, ако тя — майката — не спре да я придружава. Дори след като се справих с този въпрос, не можах веднага да предразположа Присила да говори. Следвайки препоръките на Фройд, я накарах да легне със затворени очи. Помолих я да се съсредоточи върху парализираната си ръка и да ми каже какво се сеща във връзка с това страдание, да изрече на глас всяка хрумнала й мисъл, без значение каква е, дори на пръв поглед да няма връзка, да е неприлична или оскърбителна. Присила твърдо продължаваше само да повтаря най-повърхностното описание на проблема си.

Неизменно ми разказваше, че фаталният ден бил 10-и август 1907 година. Спомняше си точната дата, защото предния ден било погребението на обожаваната й по-голяма сестра Мери, която живеела в Бостън със съпруга си Брадли. Мери починала от инфлуенца, като оставила Брадли сам с двете им малки деца. В деня след погребението майката на Присила я помолила да напише благодарствени писма на всички приятели и роднини, които изразили съболезнованията си. Същата вечер почувствала остра болка в лявата ръка, с която пишела. Не виждала нищо необичайно в това, тъй като била написала много писма, а и защото през последните години от време на време ръката я наболявала. Същата нощ обаче се събудила, измъчвана от недостиг на въздух. Когато задушаването отшумяло, се опитала да заспи отново, но не могла. До сутринта вече я хванало първото й главоболие, което щяло да се превърне през следващата година в непрекъснато изпитание. И което било по-лошо, открила, че лявата й длан е напълно парализирана. И така си и останала, увиснала безпомощно от китката.

В общи линии това бяха фактите, които тя повтаряше упорито. Следваха дълги мълчания. Колкото и настоятелно да я убеждавах, че има и друго, което би искала да ми каже, че е невъзможно да няма нищо друго в главата й, тя твърдо заявяваше, че няма какво повече да сподели с мене.

Изкушавах се да я хипнотизирам. Очевидно би се поддала на сугестия. Но Фройд категорично отхвърля хипнозата. Тази техника му допада в ранните години, когато все още работи с Бройер, но впоследствие стига до извода, че тя нито води до траен ефект, нито може да събуди надеждни спомени. Реших обаче, че мога да се опитам да приложа техниката, която той предлага, след като отхвърля хипнозата. И точно това доведе до пробива.

Казах на Присила, че ще поставя длан на челото й и че искам да извадя оттам спомен от изключителна важност за всичко, което ми е разказала досега и без който няма да можем нищо да разберем. Внуших й, че много добре знае кой е този спомен дори и да не е наясно засега, и че той ще изплува в мига, в който поставя ръката си на челото й.

Предприех всичко това с известно притеснение, тъй като залагах авторитета си на карта. Ако нищо не се получеше, щях да съм на още по-лоши позиции отпреди. Но споменът се появи точно както го бе описал Фройд — в мига, в който Присила усети докосването на дланта ми.

— О, д-р Янгър — извика тя, — видях я!

— Какво?

— Ръката на Мери.

— Ръката на Мери?

— В ковчега. Беше ужасно. Трябваше да я гледаме.

— Продължавай — казах.

Присила млъкна.

— Да не би нещо с ръката на Мери да не е било наред? — попитах.

— О, не, докторе. Имаше великолепни ръце. Свиреше прекрасно на пиано, не като мене. — Присила се бореше с някаква емоция, която не можех да разгадая. Цветът на бузите и челото й ме разтревожи — станаха почти алени. — Беше все още толкова красива. Дори ковчегът беше красив, от светло дърво и целият в кадифе. Сестра ми приличаше на Спящата красавица. Но аз знаех, че не спи.