Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

— Така е — отговори Брил. — Защото всички сме добри синове и знаем едиповия си дълг.

На леглото зад момичето в апартамента високо над града лежеше комплект инструменти. Отляво надясно бяха подредени: мъжки бръснач с десен ъгъл, с костена дръжка, черен кожен камшик за езда, дълъг около 60 сантиметра, три скалпела, подредени по възходящ ред по големина, и малък стъклен флакон с бистра течност. Похитителят разгледа предметите и избра един от тях.

Като видя сянката на бръснача да се движи по далечната стена, момичето поклати глава. Отново се опита да извика, но примката на врата заглуши молбата й до шепот.

Иззад нея се чу нисък глас.

— Искаш да изчакам?

Тя кимна.

— Не мога. — Вързаните и вдигнати над главата китки на жертвата бяха толкова тънки, пръстите й така изящни, дългите й крака изглеждаха толкова невинни. — Не мога да чакам.

Момичето примигна, когато усети по голото си бедро най-лекото възможно погалване. Погалването на бръснача, който оставяше ярка алена линия, движейки се по кожата й. Извика, гърбът й се изви като арките на големите прозорци и гарвановочерната й коса се разпиля по него. Второ погалване по другото бедро и момичето пак извика, този път по-пронизително.

— Не — скастри я внимателно гласът. — Не викай.

Момичето само клатеше глава и нищо не възприемаше. Искаше да каже нещо, но не можеше.

— Да. Трябва. Знам, че можеш. Аз те научих. Не си ли спомняш? — Бръсначът отново бе поставен на леглото. Под трепкащата светлина на свещите тя видя на отсрещната стена сянката на издигащия се кожен бич. — Искаш го. Издай звук все едно го искаш. Трябва да издадеш такъв звук. — Копринената вратовръзка около шията й се стягаше внимателно, но неумолимо. — Издай го.

Тя се опита да го направи, простена тихо — женски стон, умоляващ стон, какъвто никога преди това не бе излизал от устата й.

— Добре. Точно така.

Нападателят държеше края на бялата вратовръзка с една ръка, а с другата кожения бич, който стовари върху гърба й. Тя отново издаде същия звук. Още едно шибване, по-силно. Болката караше момичето да крещи, но то се удържа и вместо да извика, отново издаде същия звук.

— Още по-добре.

Следващият удар се стовари не върху гърба й, а малко под него. Тя отвори уста, но в същия миг вратовръзката се стегна още повече и тя се задави. Давенето, от своя страна, направи стоновете й по-истински, по-съкрушени, а това очевидно се хареса на мъчителя. Нови и нови удари, все по-силни и по-бързи, се стоварваха по меките части на тялото й, разкъсваха дрехите й и оставяха ярки следи по бялата й кожа. С всяко шибване на бича, въпреки изгарящата болка, момичето стенеше, както й бе наредено, а стоновете й ставаха все по-силни и по-чести.

Ударите спряха. Щеше отдавна да се е строполила, но въжето, провесено от тавана и вързано около китките й, я държеше изправена. Цялото й тяло беше в червени резки, от едно-две места течеше кръв. За миг й причерня, след това трепкащата светлина се върна пред очите й. Потръпна конвулсивно. Очите й се отвориха. Устните й помръднаха.

— Кажи ми как се казвам — опита се да прошепне тя, но никой не я чу.

Нападателят отпусна копринената примка, докато оглеждаше прекрасната й шия. Тя веднага пое свободно дъх, главата й все още бе отметната назад, а вълнистата й черна коса се спускаше чак до кръста. След миг обаче вратовръзката отново се стегна.

Момичето вече не виждаше ясно. Усети една ръка да покрива устата й, по устните й леко се плъзнаха пръсти, които стегнаха копринената вратовръзка, толкова силно, че спря и да се дави. Отново й причерня. Този път светлината на свещите не се върна.

— Под реката минава влак? — попита невярващо Шандор Ференци.

Не само че минаваше влак, уверихме го с Брил, но дори щяхме да се возим на него. Освен с новия тунел през река Хъдзън метрото в „Хобокен“ се гордееше с още една придобивка: цялостни грижи за багажа.

Пристигащите в Съединените щати трябваше само да залепят на куфарите етикет с името на хотела си в Манхатън. Носачите подреждаха всичко в багажното отделение на влакчето, а техни колеги свършваха останалото при пристигането. Възползвахме се от тази благина и излязохме на платформата с изглед към реката. Със залеза на слънцето мъглата се бе вдигнала и пред очите ни се разкри нащърбеният силует на Манхатън, очертан на фона на небето и обсипан с електрически светлини. Гостите ни се взираха учудено в огромния простор и кулите, пронизващи облаците.

— Това е пъпът на света — каза Брил.