Джед Рубенфелд - Тълкуване на убийството

Собственикът на „Балморал“ г-н Джордж Бануел беше за завиждане, защото нямаше как да загуби пари от притежанието си. Инвеститорите му бяха привели авансово 6 милиона долара за построяването на сградата, от които той не бе спестил и цент, а педантично бе дал цялата сума на строителите от „Америкън стийл енд фабрикейшън кампъни“. Само че собственик на тази фирма също беше г-н Джордж Бануел, а цялото начинание излезе 4 милиона и 200 хиляди долара. На 1 януари 1909 година, шест месеца преди „Балморал“ да бъде открит, г-н Бануел обяви, че всички апартаменти с изключение на два са вече отдадени под наем. Това заявление си беше чиста измислица, но хората му повярваха и за три седмици то стана истина. Г-н Бануел бе овладял великата тайна, че истината сама по себе си, както и сградите, може да се манипулира.

Екстериорът на „Балморал“ беше произведение на изящното изкуство в най-впечатляващата му форма. Точно под покрива имаше четири бетонни остъклени арки, високи четири метра и простиращи се от пода до тавана, по една във всеки ъгъл. Тези извити прозорци осветяваха четирите големи спални на жилището на последния етаж и ако някой надзърнеше отвън, можеше да стане свидетел на много пикантни гледки. На 29 август гледката отвън към Алабастровото крило си беше направо шокираща. Вътре стоеше права стройна млада жена, осветена от трепкащите светлинки на свещите. Беше полугола, изключително пропорционално сложена. Китките й бяха вързани над главата й, а на шията й беше увита бяла копринена мъжка вратовръзка, която една силна ръка затягаше толкова плътно, че я задушаваше.

Цялото й тяло блестеше от пот заради непоносимата августовска жега. Дългите й крака бяха голи, както и ръцете й. Елегантните й рамене също бяха разголени. Момичето губеше съзнание. Опита се да каже нещо. Трябваше да зададе един въпрос. Сети се, после го забрави. След това отново се концентрира.

— Името ми — прошепна. — Как се казвам?

С облекчение установих, че д-р Фройд никак не прилича на луд. Излъчването му беше авторитетно, главата — добре оформена, а брадата — поддържана и създаваща впечатление за професионализъм. Беше висок около метър и седемдесет и пет, набит, но в добра форма и твърде стабилен за мъж на петдесет и три. Костюмът му бе ушит от скъп плат, носеше часовник на верижка и широка вратовръзка, съвсем по европейски. Изглеждаше невероятно свеж за човек, който току-що слиза на брега след едноседмично пътуване през океана, при това измъчван от досадни здравословни проблеми, за които знаех от Брил.

Но очите му бяха друга работа. Брил ме бе предупредил за тях. Докато Фройд се спускаше по подвижния мост на кораба, очите му святкаха страховито, сякаш всеки миг щеше да избухне. Може би клеветите, които го преследваха в Европа, бяха причинили това намръщено изражение. Или пък беше недоволен, че пристига в Америка. Когато преди шест месеца Хол, ректор на университета „Кларк“ и мой работодател, за първи път покани Фройд в Съединените щати, той отказа. Така й не разбрахме защо. Хол обаче беше настоятелен и обясни, че „Кларк“ иска да удостои Фройд с най-високото си академично отличие, да го направи централна фигура на тържествата за 20-годишнината си и да го покани да изнесе курс по психоанализа — за първи път в Америка. Най-накрая Фройд прие. Дали сега не съжаляваше за решението си?

Не. Както скоро разбрах, всичките ми предположения бяха неоснователни. Като слезе от подвижния мост, веднага запали пура — първото нещо, което направи на американска земя. И веднага след това намръщеното му изражение изчезна, на лицето му се появи усмивка и привидното му лошо настроение се изпари. Пое дълбоко дим и се огледа. Стори ми се, че размерите на пристанището и хаосът го забавляваха.

Брил топло поздрави Фройд. Двамата се познаваха от Европа. Брил дори бе гостувал в дома му във Виена. Беше ми разказвал за тази вечер — очарователна виенска къща, пълна с антики, с обичливи и обичани деца, часове вдъхновяващи разговори. Много от тези истории знаех наизуст.

От нищото изникна група репортери. Скупчиха се около Фройд и закрещяха въпросите си, предимно на немски. Той отвръщаше в добро разположение на духа, но изглеждаше смутен от откритието, че може да се прави интервю по такъв импровизиран начин. Най-накрая Брил ги разгони и ме придърпа напред.

— Позволи ми — каза той на Фройд — да ти представя д-р Стратъм Янгър, наскоро завършил Харвардския университет. Сега преподава в „Кларк“ и специално е изпратен от Хол, за да се погрижи за тебе по време на престоя ти в Ню Йорк. Янгър без съмнение е най-талантливият американски психоаналитик. И, разбира се, е единственият американски психоаналитик.