Ерик Ръсел: 3 — щастливо число

— Жалко, много жалко — Бенкрофт тъжно поклати глава. — А останалите планети?

— Другите четири също са непригодни. Две има като по поръчка.

— Това вече е нещо! — Бенкрофт погледна часовника на бюрото и заговори бързо: — Сега за кораба. Твоите доклади навярно са пълни с критични бележки. Нищо не е съвършено, дори и най-доброто, което успяхме да създадем. Какъв е според теб главният му недостатък?

— Шумът. Подлудява. Трябва да се отстрани.

— Но не съвсем — възрази Бенкрофт. — Мъртвата тишина вселява ужас.

— Ако не съвсем, да се намали поне до едно поносимо ниво.

— На изпитателния стенд е вече нов тип двигател, по-безшумен. Прогрес — все пак минаха четири години. А какво ще кажеш за екипажа?

— По-добър не сме имали.

— И ние така мислим. Този път взехме каймака на човечеството. Всеки от вас няма равен в своята област.

— И Бертели?

— Знаех, че ще ме запиташ за него — Бенкрофт се усмихна някак особено. — Искаш ли да ти кажа?

— Не мога да настоявам, но естествено бих искал да знам защо сте включили баласт в екипажа.

Бенкрофт престана да се усмихва.

— Загубихме два кораба. Единият може да е загинал случайно. Двата — не. Трудно е да повярваме, че сблъскване с метеорит или някакво друго събитие от този род с вероятност от порядъка едно на милион е могло да се случи два пъти подред.

— И аз не вярвам.

— Цяла година проучвахме този проблем — продължи Бенкрофт — и всеки път стигахме до един и същи извод: причината не е в кораба, а в хората. И веднъж чисто случайно се натъкнахме на пътя, който ни доведе до решаването на проблема. Седяхме тук и навярно за стотен път си блъскахме главите над проклетия въпрос. Неочаквано часовникът — ето този — спря. Уитейкър от научноизследователската станция по космическа медицина го нави, тръсна го и той тръгна. И тогава Уитейкър се досети коя е причината.

Бенкрофт взе часовника, отвинти задния капак и посочи на Кинрад механизма.

— Какво виждаш?

— Зъбни колелца и винтчета.

— И друго нищо ли?

— Чифт пружинки.

— Уверен ли си, че е всичко?

— Във всеки случай всичко, което е важно — твърдо отвърна Кинрад.

— И ти правиш същата грешка — рече Бенкрофт, — каквато правехме и ние, когато съставяхме екипажа на първите два кораба. Създавахме огромни метателни часовници, в които зъбните колелца, пружинките и винтчетата бяха хора. Зъбни колелца и пружинки от плът и кръв, подбрани толкова старателно, както се подбират частите на този извънредно точен хронометър. Но часовникът спираше. Тогава прозряхме това, за което внезапно се бе досетил Уитейкър.

— Какво беше?

— Малко смазка — усмихвайки се, каза Бенкрофт.

— Смазка? — удивен запита Кинрад, като се изправи.

— Пропускът ни е напълно понятен. Ние, хората на техниката, живеещи в епохата на техниката, сме склонни да мислим, че сме цялото човечество. Но това съвсем не е така. Възможно е да представляваме по-голямата му част, но то не се изчерпва с нас. Цивилизацията би била истински ад, ако имаше само хора, натискащи бутоните на компютерите. Получихме урок, от който някои от нас особено се нуждаеха.

— Има нещо такова — призна Кинрад.

— Пред нас стоеше и друг проблем — продължи Бенкрофт. — Какво може да служи за смазка на хората-зъбни колелца и хората-пружинки? Отговорът е: пак хора. Кои хора изпълняват ролята на смазка?

— И тогава ли изкопахте Бертели?

— Да. Семейството му е служило за смазка на двадесет поколения. Той е световна знаменитост и е носител на велики традиции.

— Никога не съм чувал за него. Под чуждо име ли бе включен в екипажа?

— Под своето собствено.

— Каква знаменитост ще е, като никой от нас не го познава? Да не би да са му направили пластична операция?

— Никаква операция не бе нужна — Бенкрофт стана, отиде до шкафа, отвори го, порови малко, извади оттам някаква снимка и я подаде на Кинрад. — Той просто се изми.

Кинрад взе снимката и впери очи в бялото като тебешир лице. Разглеждаше калпака, нахлупен върху удължения фалшив череп, огромните боядисани вежди, извити във вечно изумление, нарисуваните червени кръгове около печалните очи, гротескния нос във формата на луковица, малиновочервените устни, ширнали се от ухо до ухо, пищната дантелена яка около врата.

— Коко!

— Двадесетият Коко, ощастливил с появяването си този свят — потвърди Бенкрофт.

Погледът на Кинрад отново се върна на снимката.

— Може ли да я взема?

Когато излезе от управлението, Кинрад видя, че предметът на мислите му тича към едно реактивно такси. Бертели подскачаше като разглобен, като вдигаше високо големите си тежки обувки, проточил напред дългата си шия, а лицето му бе уморено, печално.